Робърт Лъдлъм - Горещата конспирация

Край тротоара отвън чакаше такси, а през прозореца на шофьора навън се вееше жълта кърпа. Джералд се метна на задната седалка и задъхано извика:

— Карай бързо! Не бива да ме виждат тук! — Джералд усети, че не е сам в колата.

Не бяха разменени никакви думи, чуха се само два приглушени изстрела.

— Карай към металообработващите заводи северно от Хийтроу — промълви човекът, прикрит в сянката на купето. — Там пещите горят денонощно.

В отдалечена от основната сграда конферентна зала на Централното разузнавателно управление в Лангли, Вирджиния, двама мъже седяха един срещу друг на дълга заседателна маса. По-възрастният бе първи заместник-директор на ЦРУ, а по-младият — опитен стратег на име Камерън Прайс, ветеран от негласно обявения Студен мир, чието досие включваше назначения в Москва, Рим и Лондон. Прайс владееше няколко езика — свободно говореше руски, френски, италиански и, естествено, английски. Този трийсет и шест годишен мъж бе дипломиран бакалавър на Джорджтаун Юнивърсити, с магистърска степен от дипломатическата школа Максуел, Сиракюз, и започнат докторат в университета Принстън, останал незавършен през втората година вследствие намесата на Лангли.

Защо ли? Защото Камерън Прайс, в своята предшестваща доктората разработка твърде неразумно, но убедено бе предрекъл събитията в Съветския съюз четири месеца преди разпадането. В определени среди подобни умове се смятаха ценен капитал.

— Прочете ли свръхсекретното досие? — попита заместник-директорът Франк Шийлдс, нисък възпълен бивш аналитик с високо чело и вечно присвити очи.

— Да, Франк, прочетох го, при това не съм си водил никакви бележки, честна дума — бе отговорът.

Прайс бе висок и слаб мъж с остри черти, за когото най-добре прилягаше определението умерено привлекателен.

— Което ти е известно, разбира се — продължи той с лека усмивка. — Човечетата, скрити зад противните репродукции по стените, са ме държали под непрекъснато наблюдение. Да не си помислил, че се готвя да пиша книга?

— Има такива случаи, Кам.

— Снеп, Ейджи, Борстайн и някои други наивници, у които порядките ни не предизвикали желаното възхищение… Подобни занимания са извън интересите ми. Аз подписах моя договор с дявола още когато изплатихте студентските ми дългове.

— Разчитахме на този резултат.

— Не прави капитал от това. След време можех и сам да ги изплатя.

— От доцентската заплата? Нищо не би останало за съпругата, децата и къщичката в студентското градче.

— Вие и за това се погрижихте. Малкото връзки, които съм имал, бяха краткотрайни и необвързващи, а и деца нямам, доколкото ми е известно.

— Я да престанем да се ровим в глупавата ти биография — отсече заместник-директорът. — Какво ще кажеш за материала?

— Поредица от събития без връзка помежду им или нещо много повече. Едната или другата крайност, среден вариант няма.

— Очертай някоя хипотеза.

— Не мога. Четирима души със световна известност и огромно богатство биват убити заедно с други, обикновени, простосмъртни люде. Никаква надеждна следа, убийците също изчезват, пропадат като че вдън земя. Не откривам дори и далечно родство, нито общи интереси, вложения, социални контакти — което впрочем би било твърде необичайно. Говорим за английска аристократка, известна със своята филантропия, испански учен от заможно мадридско семейство, плейбой италианец от Милано и застаряващ френски финансист с безброй резиденции и плаващ палат, който бил склонен да нарича свой дом. Единствената обща черта е неповторимостта на замисъла, липсата на следи и улики и фактът, че четирите убийства обхващат период от четирийсет и осем часа. Двайсет и осми и двайсет и девети август, ако трябва да бъдем точни.

— Ако съществува връзка, тук трябва да я търсим, нали?

— Това имах предвид и аз, но само толкова.

— Има и още нещо.

— И какво е то?

— Информация, която не е включена в документацията от архива.

— Но защо, за Бога? Нали материалът е свръхсекретен, сам го каза преди малко.

— Случва се тия папки да попаднат в лоши ръце, не мислиш ли?

— Не и ако правилно се оперира с тях… всемогъщи Боже, ти говориш напълно сериозно, положението трябва да е близко до критичното.

— Меко казано.

— В такъв случай не играеш честно, Франк. Поиска да направя оценка при предоставена само частична информация.

— Отговорите ти бяха правилни. Липса на каквато и да било следа и кратък промеждутък от време.