Робърт Лъдлъм - Сделката на Ринеман

Окастреният клон вече беше точно над него.

Заби страничната част на тока на обувките си в кората на дървото, като удряше непрекъснато, за да прави мажи вдлъбнатини. Напрегна врата си, така че брадичката му се драскаше в грубото дърво; прехвърли и двете си ръце над главата, обгръщайки клона с левия си лакът, като в същото време се изтегляше нагоре с дясната ръка. Прегърна окастрения клон, пружинирайки с крака по дървото, докато инерцията му позволи да прехвърли десния си крак на клона. Натисна ръце надолу и седна, намествайки се с гръб към ствола на дървото.

Беше успял.

Поне частично.

Пое няколко пъти дълбоко въздух и се опита да фокусира през стичащата се по очите му пот със смъдящи очи. Погледна надолу към бодливия тел, минаващ по върха на оградата, по който течеше ток. Намираше се на около четири фута по-ниско, но на около три фута напред. А от земята оградата се издигаше на около осем фута. Ако искаше да мине над оградата, трябваше да извие и изправи тялото си в страничен скок. А ако въобще успееше да стори това, никак не беше сигурен, че тялото му ще издържи изпитанието на това падане.

Но ето че вече съвсем отчетливо долавяше звуци от кучета и хора. Те бяха влезли в гората оттатък полето. Обърна глава и видя смътни лъчи светлина, пронизващи гъстата гора.

Другото наказание щеше да бъде смъртта.

Нямаше смисъл да мисли повече. Нямаше вече полза от мисли. Единственото нещо, което имаше значение в този момент, е движението.

Протегна се и с двете си ръце, пренебрегвайки силните болки в рамото, сграбчи тънките клони повдигна краката си докато стъпиха на дебелия клон, и скочи, изхвърляйки се направо над опънатата бодлива тел, до момента, в който вече можеше да види замъгления й силует. Точно в този момент изви рязко тялото си надясно и надолу, изпъвайки крака в холандски скок.

Бе странно моментно усещане, чувство на последно отчаяхте, чрез което в действителност можа да види „клиничната“ обективност. Беше направил всичко, което зависеше от него. Нищо повече не можеше да бъде сторено.

Падна на земята, поемайки удара с дясното си рамо, изтъркаля се напред с крака, подгънати под него… търкаляше се, търкаляше се, без да позволява търкалянето да спре, като разпределяше силата на удара по цялото си тяло.

Бе попаднал в преплетени остри корени и се блъсна в основата на дърво. Хвана се за корема, острата болка подсказваше, че раната вече е отворена. Ще трябва да я държи, да я притиска… да я попива. Полото му бе пропито цялото в пот и кръв… собствената му кръв и тази на добермана… цялото бе накъсано от многобройните падания и препъвания.

Но бе успял.

Или поне почти бе успял.

Бе успял да излезе извън базата. Бе свободен от Habichtsnest.

Огледа се наоколо и видя втория „Люгер“ на земята в лунната светлина… Този, който беше в колана му, щеше да му стигне. Ако ли не, то вторият нямаше да му бъде от полза — затова го остави.

Магистралата не беше на повече от половин миля. Пролази в храсталака, за да си поеме дъх, за да възстанови поне отчасти малкото сила, която му бе останала. Щеше да се нуждае от нея за остатъка от пътуването.

Кучешкият лай сега се чуваше все по силно, а охраната беше само на няколкостотин ярда от него. И изведнъж отново го обхвана паника. Какво, в името на Бога, бе мислил! Какво правеше?

Какво правеше?

Лежеше в храсталака, предполагайки, предполагайки, че е свободен!

А беше ли свободен наистина?

Въоръжени мъже и свирепи… яростно свирепи… животни бяха само на метри от него.

Изведнъж чу думи команди, викове… Крещеше се в очакване, с ярост.

— Freilassen! Die Hunde Freilassen!

Пускаха кучетата! Водачите смятаха, че плячката им е в ръцете! Кучетата пуснати, за да разкъсат плячката!

Видя лъчи светлина над хълма преди да види животните. И ето, че силуетите им се появиха рязко по хребета, а после и по наклона. Пет, осем, дузина надбягващи се чудовищни силуети, препускащи към омразната цел, идващи все по-близо, предусещащи дивия завършек на своята гонитба — зажаднели да забият зъби в плът.

Дейвид беше хипнотизиран, започна да му се повдига, от ужасната гледка, която го преследваше.

Цялата област беше осветена като проблясваща диадема, пращящ свистящ звук на електричество изпълни въздуха. Кучетата едно по едно се блъскаха във високата телена ограда. Късите козини се запалиха; ужасяващо, продължително скимтене на умиращи животни изпълни нощта.

В страх или ужас се чуха изстрели от хребета на хълма. Мъжете бягаха на всички посоки… някои към кучетата и оградата, други — встрани, но повечето побягнаха по пътя назад.