Робърт Лъдлъм - Сделката на Ринеман

Север, североизток.

Прехвърли мислите си към магистралата, две мили южно от мраморните стълби на Habichtsnest — магистралата, която се врязваше в предградията на Луджан към Буенос Айрес. Спомняше си пътя, минаващ високо над реката при кръстопътя за Habichtsnest, а после извиваше наляво и отиваше надолу в района Тигре. Опитваше да си припомни точно първите минути от кошмарното пътуване в „Бентли“-то, което завърши в дим, огън и смърт в Колинас Ройас. Колата беше извила от скрития вход и няколко мили летя на изток, надолу и леко на север. Накрая пътуваше успоредно на реката.

Север, североизток.

И тогава си представи реката под терасирания балкон, осеяна с платноходки и моторници. Тя течеше диагонално и се отдалечаваше… надясно.

Север, североизток.

Оттам именно можеше да избяга.

Надолу по пътеката за коне в защитеното прикритие на тъмните дървета и на североизток към ливадите, разделящи дърветата. През ливадите, като върви винаги надясно — на изток и надолу по хълма — на север. Обратно в гористия склон, следващ линията на реката, докато намери електрифицираната ограда опасваща огромната територия, наречена Habichtsnest.

Отвъд тази ограда беше магистралата за Буенос Айрес. И посолството.

И Джиин.

Дейвид отпусна тялото си, остави божата от раната да се разсее в кръгове по разкъсаната кожа. Дишаше равномерно, дълбоко. Трябваше да остане спокоен — това беше най-трудната част.

Погледна часовника си, подарък от Джиин Беше почти единайсет часа. Стана от леглото и облече панталона и пуловера. Обу си обувките и завърза връзките колкото може по-стегнато, докато кожата стегна крака му, после взе възглавницата и обви около нея изцапаната риза, която бе взел от ранчото. Сложи я отново на леглото и издърпа частично одеялото върху нея. Вдигна чаршафите, нави ги и ги напъха в панталоните на работника от ранчото и постави одеялата на мястото им. Изправи се. В тъмнината и на светлината, която ще дойде откъм коридора, леглото щеше да изглежда достатъчно пълно в първия момент.

Премина до вратата и притисна гръб към стената до нея.

Часовникът му показваше единайсет без една минута.

Чукането бе силно, патрулът не беше дискретен.

Вратата се отвори.

— Сеньор!… Сеньор!

Вратата се отвори повече.

— Сеньор, време е! Часът е единайсет.

Караулът застана в рамката, гледайки към леглото.

— El duerme — каза спокойно през рамото си.

— Сеньор Сполдинг! — Караулът влезе в тъмната стая.

В момента, в който мъжът освободи вратата, Дейвид направи само една крачка и с две ръце стисна врата на караула отзад. Впи пръсти в гърлото и дръпна мъжа по диагонал към себе си.

Не се чу никакъв вик — гърлото му беше запушено. Той падна безчувствен.

Сполдинг бавно затвори вратата и включи светлината.

— Благодаря — каза високо. — Помогни ми, моля те? Стомахът ме боли ужасно…

Не бе тайна в Habichtsnest, че американецът е ранен. Дейвид се наведе над припадналия караул. Масажира гърлото му, притисна ноздри, сложи уста върху устата на мъжа и издиша въздух.

Караулът мръдна, беше в съзнание, но не съвсем.

Сполдинг взе пистолета от кобура на колана му и голям ловен нож от ножницата до него. Сложи острието под брадата на мъжа и пусна кръв с острия връх. Той прошепна. На испански.

— Разбираш ли ме! Искам да се смееш! Започни да се смееш! Сега! Ако не, това ще си свърши работата. Направо през врата!… Още сега Смей се!

Уплашените очи на караула показваха пълно неразбиране. Изглежда смяташе, че има работа с маниак. Луд, който ще го убие.

Отначало слабо, а после с нарастваща сила и паника мъжът се смееше.

Сполдинг се смееше заедно с него.

Смехът се усилваше, Дейвид продължаваше да гледа към караула, ръкомахайки с ръка за по-високо, по-ентусиазирано веселие. Мъжът, объркан не без основание и напълно уплашен, се заливаше от смях истерично.

Сполдинг чу изщракването на дръжката на два фута от ухото си. Удари с дулото на „Люгер“-а главата на караула и се изправи, докато вторият мъж влизаше.

— Que pasa, Antonio? Ty re…

Дръжката на „Люгер“-а удари черепа на аржентинеца с такава сила, че изпуснатият от караула въздух се чу толкова високо, колкото и гласът му, докато падаше.

Дейвид погледна часовника си. Беше единайсет часа и осем минути. Още седем минути трябваше да минат.

Ако мъжът, наречен Ашър Фелд, вярваше в думите, които каза с такава ангажираност…

Сполдинг взе оръжието на втория караул, като сложи втория „Люгер“ в колана си. Претърси джобовете на двамата мъже, прибра всички банкноти, които можа да намери. И малко монети.