Робърт Лъдлъм - Знакът на близнаците

Бревър се обърна към него със замислен поглед и измъчено изражение на лицето.

— Защото съм виждал Савароне Фонтини-Кристи. В Атина преди осем години. Беше неутрален пратеник на Рим, ако това е терминът. Единственият, на когото гърците имаха доверие. Обстоятелствата не са съществени в нашия случай, но методите на Савароне са. Той беше много дискретен човек и в същото време можеше да повдигне планина. Справяше се с най-трудните икономически преговори и постигаше най-тежките междудържавни споразумения, защото всички знаеха, че думата му тежи повече от всеки написан и подписан договор. Странно, но именно за това се бояха от него. Пази се от абсолютно честните хора. Единствено можехме да се надяваме, да е потърсил помощта на сина си. Да е имал нужда от него.

Тийг премисли думите на дипломата и се подпря с ръце на масата:

— Какво е имало в контейнера от Солун?

Преди да отговори, Бревър се вгледа мълчаливо в офицерите и те разбраха, че каквото и да каже, то ще е всичко .

— Документи, скрити от човечеството в продължение на четиринадесет столетия. Те биха могли да разкъсат християнския свят, да настроят църквите една срещу друга… дори нациите… да накарат милиони да заемат страна, в една война не по-малко страшна, от тази на Хитлер.

— И да разделят тези, които воюват срещу Германия, така ли? — попита Тийг.

— Да. Това би било неизбежно.

— Тогава по-добре да се молим да не видят бял свят — заключи Тийг.

— Молете се, генерале. Странно. През вековете много хора доброволно са отдавали живота си, за да се запазят тези документи. Сега са се загубили. И всички, които са знаели къде, са мъртви.

ЯНУАРИ 1940 г. ДО СЕПТЕМВРИ 1945 г.

Телефонът върху старинното бюро в апартамента в хотел „Савой“ иззвъня. Виторио седеше до еркерния прозорец с изглед към Темза и наблюдаваше шлеповете, които бавно се движеха нагоре и надолу по реката в следобедния дъжд. Погледна часовника си. Беше точно четири и половина. Би трябвало да се обажда Алек Тийг от MI6.

През последните три седмици Фонтини-Кристи беше научил много неща за Тийг. Едно от тях беше, че е точен до секундата. Ако кажеше, че ще се обади около четири и половина, това означаваше, че ще се обади точно в четири и половина. Алек Тийг живееше по часовник. Това обясняваше краткостта на разговорите, които водеше.

Виторио вдигна слушалката:

— Фонтини? — Човекът от английското разузнаване освен това имаше склонност да съкращава имената. Очевидно не виждаше причина да добави и „Кристи“, след като „Фонтини“ вършеше същата работа.

— Здравей, Алек. Очаквах те.

— Документите са у мен — каза Тийг бързо. — И заповедта. Във Форин Офис 1 1 Британското външно министерство. — Бел.пр. не се зарадваха особено. Или са загрижени за здравето ти, или се боят, че ще натовариш хазната с допълнителни разходи.

— Второто, мога да те уверя. Баща ми казваше, че трябва да се „пазариш твърдо“. Честно казано, не разбирам тази фраза. Като че ли един пазарлък може да бъде „мек“.

— Проклет да съм, ако знам. — Тийг всъщност не го слушаше. — Мисля, че трябва да се видим колкото се може по-скоро. Какво ще правиш довечера?

— Ще вечерям с мис Холкрофт. Но при това положение мога да отложа срещата си, разбира се.

— Холкрофт? А, да, Спейн.

— Мисля, че предпочита да я наричат Холкрофт.

— Да. Не мога да я упрекна за това. Бившият й мъж е пълен глупак. И все пак традицията си е традиция.

— Тя прави всичко възможно да не е така, струва ми се.

Тийг се засмя:

— Дяволски напориста жена. Мисля, че ще ми допадне.

— Това означава, че не я познаваш и че искаш да знам, че ме следите. Никога не съм споменавал пред теб името й по мъж.

Тийг отново се засмя:

— Правим го заради теб, не защото имаме някаква полза.

— Да отменя ли срещата?

— Не, няма нужда. Кога смяташ да си на линия?

— На каква линия?

— По дяволите! Забравих, че си италианец. Кога ще свършиш с вечерята?

Виторио се усмихна. Това не беше поза. Алек наистина беше забравил.

— Мога да я изпратя у дома към десет и половина… може би десет. Искаш да се срещнем ли?

— Боя се, че се налага. В заповедта пише, че трябва да тръгнеш утре сутринта. За Шотландия.

Ресторантът се наричаше „Елен“. На прозорците бяха сложени черни парчета плат, изпънати с кабарчета, за да не може нито лъч светлина да излезе навън. Той седеше в ъгъла на бара, с лице към залата и затъмнения вход. Тя щеше да дойде всеки момент и Виторио се усмихна в себе си, разбирайки колко много иска да я види.