Робърт Лъдлъм - Наследството на Скарлати

Младежът продължаваше да държи куфара, неподвижно изправен пред майора. Бе с рядко приятни черти. Очите му бяха светлосини, под силно черни вежди; имаше прав, но леко вдигнат нагоре нос, а черната му коса бе гладко сресана назад. Страните му бяха със здрав наглед вид, като че ли бе получил някакъв постоянен загар. Висок бе малко над метър и осемдесет и носеше сиви спортни панталони, синя риза и сако от вълнен плат.

— Как се чувстваш? — запита го Кенфийлд.

Младежът замълча и после отвърна тихо:

— Е, за дванайсетия ми рожден ден ми подарихте с мама нова яхта. Тогава се чувствах по-добре.

Възрастният мъж върна усмивката.

— Не се и съмнявам.

— Това ли е? — Момчето постави куфарчето на масата и го поглади с пръсти.

— Това е всичко.

— Сигурно би трябвало да се чувствам удостоен с голяма чест.

— Нужно бе специално нареждане на президента, за да го изтеглим от Държавния департамент.

— Наистина ли? — вдигна поглед момчето.

— Не се безпокой. Той едва ли знае какво има вътре.

— Как така?

— Бе сключена сделка. С нужното взаимно доверие.

— Не мога да повярвам.

— Мисля, че ще повярваш, след като го прочетеш. Не повече от десетина души са го виждали в пълния му вид, а повечето от тях са мъртви. Последната четвърт от документа събрахме на части… през трийсет и осма. Намира се в отделната папка с оловните печати. Страниците не вървят по номера и трябва да бъдат подредени. Легендата е на първата страница.

Майорът бързо разхлаби възела на вратовръзката си и започна да разкопчава ризата си.

— Нима всичко това е било необходимо?

— Така преценихме. Доколкото си спомням, използвахме и различни машинописки. — Майорът тръгна към вратата на една от спалните. — Бих ти предложил да подредиш страниците в последната папка, преди да започнеш да четеш.

Той влезе в спалнята, бързо съблече ризата и развърза обувките си. Младежът го последва и се подпря на рамката на вратата.

— Кога тръгваме? — попита момчето.

— В четвъртък.

— С какво?

— Бомбардировача на командването от Фери. От военновъздушна база „Матюс“ през Нюфаундленд, Исландия и от Гренландия до Ирландия. Оттам на неутрален самолет директно в Лисабон.

— Лисабон?

— Оттам ни поема швейцарското посолство. Те ще ни закарат до Берн… напълно защитени.

Свалил панталоните си, Кенфийлд избра от гардероба чифт светлосиви от каша и ги обу.

— Какво ще кажем на мама? — запита младежът.

Кенфийлд прекоси стаята и влезе в банята, без да отговори. Напълни мивката с топла вода и започна да сапунисва брадата си.

Момчето го следеше с очи, но без да се помръдва или да нарушава мълчанието. То усещаше, че по-възрастният мъж се измъчва много повече, отколкото си позволяваше да покаже.

— Би ли ми дал една чиста риза от второто чекмедже оттатък? Само я остави на леглото.

— Готово.

От подредените в купчина ризи в чекмеджето младежът избра една плътна, с широка яка.

— Днес е понеделник, така че имаме три дни — заговори Кенфийлд, докато се бръснеше. — На мен ми остава да уредя последните подробности, а ти ще имаш време да премислиш прочетеното. Ще имаш въпроси и едва ли трябва да ти казвам да ми ги задаваш винаги, щом трябва. Не че има кой друг да ти отговори, но ако все пак се разгорещиш и ти се прииска да вдигнеш телефона, недей.

— Ясно.

— Всъщност не се чувствай длъжен да запаметяваш каквото и да е. Не това е важното. Просто зная, че трябва да научиш за всичко това.

Беше ли откровен с момчето? Наистина ли бе нужно то да почувства бремето на единствената истина? Кенфийлд се бе убедил, че това трябваше да стане, защото независимо от годините и взаимната им привързаност, Ендрю бе част от фамилията Скарлет. След няколко години той щеше да наследи едно от най-големите състояния в света. Подобни хора трябваше да могат да поемат своята отговорност, когато това станеше необходимо, а не когато им бе удобно.

Но действително ли бе така?

Или Кенфийлд просто поемаше най-лесния за себе си път? Нека някой друг отговори! Божичко! Накарай някой друг да проговори!

Майорът попи лицето си с хавлията, постави си малко одеколон и започна да облича ризата си.

— Ако държиш да узнаеш, по-голямата част от брадата ти си стои.

— Не държа. — Той си избра вратовръзка от полицата на вратата в гардероба и свали един тъмносин блейзер от закачалката му. — Тръгна ли, можеш да започнеш да четеш. Ако излезеш да вечеряш, остави куфарчето вдясно от вратата в библиотеката. И го заключи. Ето ключа.