Робърт Лъдлъм - Наследството на Скарлати

След войната се заговори за разформироване на Група номер 20, но всеки път, когато въпросът се поставяше на дневен ред, ставаше но нещо, което изискваше незаменимите й способности. Общо взето това бяха проблеми, които изникваха, когато високопоставени държавни служители бръкваха твърде дълбоко в предназначената за държавата хазна. Понякога обаче Група номер 20 поемаше и случаи, на които всички други управления обръщаха гръб и не без основание.

Такава бе и ситуацията, създала се около неохотата на Министерството на финансите да разследва един негодник на име Скарлати.

— Какви са мотивите, Гловър? — запита прошареният мъж. — Въпросът е защо? Ако предположим, че имаме нужния грам доказателства, достатъчни за подвеждане под отговорност, остава въпросът защо?

— Защо поначало хората нарушават закона? — отговори му с въпрос друг мъж, близо десет години по-млад от Рейнолдс. — Заради парите. А в сухия режим има дяволски много пари.

— Не! Не е това, по дяволите! — Рейнолдс се завъртя със стола си и удари лулата си върху бюрото. — Грешиш! Този Скарлати има толкова пари, колкото фантазиите и на двама ни не могат да поберат. Това е все едно да твърдиш, че Мелънови ще отварят на черно зала за конни залагания във Филаделфия. Не разбирам… Ще пийнем ли по чашка?

Бе след пет часа и за персонала на Група номер 20 работният ден бе привършил. Останали бяха единствено Бен Рейнолдс и човекът на име Гловър.

— Бен, аз съм шокиран — ухили се Гловър.

— Върви по дяволите тогава. Ще изпия и твоето.

— Само да си го направил и ще те изпея… Нещо на ниво ли е?

— Казват, направо от кораба, който е пристигнал от стария Блайти.

Рейнолдс извади от най-горното чекмедже плътно облечена в кожа бутилка и разля скоча в две водни чаши от таблата върху бюрото.

— Ако не е за пари, какво друго по дяволите остава, Бен?

— Проклет да съм, ако зная — отговори по-възрастният, отпивайки от чашата си.

— Какво ще правиш? Изглежда никой друг няма да докосне нищо повече от тази работа.

— О, в това можеш да си сигурен. Всеки бяга надалеч от нея… Е, ако ставаше дума за мистър Смит, или мистър Джонс, тръгват все едно ще уреждат лични сметки. Готови са да извадят душата на някой нещастник в Ийст Ориндж, Ню Джърси за това, че имал една каса в мазето, но този за тях не съществува.

— Не те разбирам, Бен.

— Това е „Скарлати индъстрис“! Това значи големи, важни приятели на хълма! Забравяш ли, че и на Финансовото министерство му трябват пари? А то ги получава там горе.

— Какво ще правиш, Бен?

— Искам да разбера защо този син мамонов ще скача в кацата с лайна?

— Как ще разбереш?

— С Кенфийлд. Той е най-близо до лайната, бедният му кучи син.

— Кенфийлд е свестен мъж, Бен.

Гловър не харесваше обидните приказки на Рейнолдс. Матю Кенфийлд му харесваше. Смяташе го за умен и способен. Младеж с бъдеще, ако, разбира се, успееше да намери нужните пари, за да завърши образованието си. Беше дори прекалено способен за държавен служител. По-добър и от двама им… Или, поне от него, от човека, на име Гловър, който вече не го бе грижа за нищо. А по-добрите от Рейнолдс хора не бяха много.

Бенджамин Рейнолдс изгледа изкъсо подчинения си. Изглежда успя да прочете мислите му.

— Да, свестен е… Освен това е в Чикаго. Иди и го извикай. Свръзките му трябва да са някъде тук.

— Имам ги в бюрото си.

— Тогава, кажи му да пристигне до утре вечер.

Матю Кенфийлд, практикуващ счетоводител и данъчен инспектор, лежеше в тясното туристическо легло и пушеше предпоследната пура от кутията си. По линията Ню Йорк — Чикаго не предлагаха тънки пури и всяко дръпване му навяваше мисълта, че се простира не според чергата си.

Рано сутринта щеше да е в Ню Йорк, щеше да смени влаковете за една гара и да бъде във Вашингтон преди нужния час. Това щеше да впечатли Рейнолдс повече, отколкото едно пристигане привечер. Щеше да покаже, че той, Кенфийлд, можеше да приключи с поверения му проблем бързо и ефикасно, без да оставя нещо за довършване. С последната му задача, разбира се, това не бе трудно. Бе привършил няколко дни по-рано, но бе останал да погостува на сенатора, когото бе изпратен да разследва по повод на изплатените заплати на несъществуващи негови служители.

Чудеше защо го викат обратно във Вашингтон. Винаги се чудеше, когато го връщаха преждевременно. Вероятно защото дълбоко в себе си таеше мисълта, че все някога, някакси, ще се окаже, че причината не е просто в поредната задача, а в това, че във Вашингтон са го надушили. Че Група номер 20 го е надушила.