Робърт Лъдлъм - Наследството на Скарлати

Матю Кенфийлд нямаше да се върне.

Какво бе казал той? В най-краен случай, Джанет трябваше да разбере. Майка му трябваше да научи истината. И нямаше да има никой друг, който да й я каже.

Ендрю Скарлет погледна към куфарчето на масата.

Синът и доведеният баща щяха да тръгнат заедно за Берн, но оттам щеше да се върне само синът.

Матю Кенфийлд се бе отправил към своята смърт.

Кенфийлд затвори вратата на апартамента и се облегна на стената в коридора. Бе силно изпотен, а сърцето му биеше така силно, че му се струваше, че може да бъде чут зад вратата.

Погледна часовника си. Всичко бе продължило по-малко от час и той бе останал забележително спокоен. Сега му се искаше да отиде колкото може по-далече. Знаеше, че дори минималната смелост, морал или отговорност изискваха от него да остане с момчето. Но в момента той просто не можеше да го понесе. Ако не разпределяше товара над себе си, щеше да се побърка. Тази точка бе зачеркната и наред бе следващата.

Каква бе тя?

Утрешният ден.

Куриерът до Лисабон с предпазните мерки, описани до най-малка подробност. Една грешка и всичко щеше да се взриви. Куриерът щеше да тръгне чак в седем вечерта.

Можеше да прекара нощта и по-голямата част от деня с Джанет. Той отсъди, че това бе и длъжен да направи. Ако Енди се огънеше, първото нещо, което би направил, щеше да е да се свърже с майка си. След като не можеше да понесе да остане с него, трябваше да е с нея.

По дяволите канцеларията му! По дяволите и армията! По дяволите и правителството на Съединените щати!

С оглед на предстоящото му заминаване той беше под доброволно наблюдение двайсет и четири часа в денонощието. Да вървят по дяволите!

Очакваше се от него да е на не повече от десет минути път от служебен телетип.

Е, нямаше да бъде.

Щеше да прекара всяка възможна минута с Джанет. Тя стягаше вилата в Ойстър бей за зимата. Щяха да бъдат сами, може би за последен път.

Осемнайсет години и криеницата бе на път да приключи.

За щастие на неспокойния му разсъдък, асансьорът дойде бързо. Защото сега той бързаше. Към Джанет.

Сержантът задържа вратата на колата отворена и отдаде чест по най-добрия възможен начин. При нормални обстоятелства, майорът би се засмял и би напомнил на сержанта, че е все пак в цивилни дрехи. Вместо това, той отвърна на поздрава леко и скочи в колата.

— Към канцеларията ли, майор Кенфийлд?

— Не, сержант. Ойстър бей.

На 24 август 1892 г. светските кръгове на Чикаго и Евинстън, щата Илинойс, се разтърсиха до самите си основи, които и без това не бяха особено солидни. Причината — на този ден Елизабет Ройс Уикъм, двайсет и седемгодишната дъщеря на индустриалеца Албърт О. Уикъм, се омъжи за бедняка-емигрант от Сицилия, на име Джовани Мериджи Скарлати.

Елизабет Уикъм бе висока, аристократична девойка, която се бе превърнала в извор на непрестанни безпокойства за родителите си. По думите на Албърт О. Уикъм и неговата съпруга, застаряващата Елизабет бе обърнала гръб на всички възможни златни брачни перспективи, за които едно момиче от Чикаго, Илинойс, би могло само да мечтае. Отговорът й неизменно бил:

— Богати глупаци, тате.

Така че, похарчвайки огромни суми и хранейки големи надежди, родителите тръгнаха с дъщерята на дълго пътешествие из Стария континент. След четиримесечен преглед на най-привлекателните възможности за женитба в Англия, Франция и Германия, нейният отговор бил:

— Богати идиоти, тате. Бих предпочела и добрите любовници да са толкова много.

Бащата тогава бе ударил звучен шамар на дъщеря си.

Тя, от своя страна, бе му отвърнала с ритник по глезена.

Елизабет за първи път видя бъдещия си съпруг на един от онези пикници, които фирмата на баща й в Чикаго организираше всяка година за най-заслужилите чиновници и техните семейства. Той й беше представен, подобно крепостен селянин на феодален барон.

Бе огромен мъж с големи, но нежни ръце и с остри италиански черти. Английският му бе почти непонятен, но вместо да го съпровожда с неловко смирение, той излъчваше увереност и не предлагаше извинения. Елизабет го хареса на момента. Макар младият Скарлати да не бе нито чиновник, нито пък имаше семейство, той бе впечатлил директорите на Уикъм с познанията си по машините и даже бе предложил проект за машина, която щеше да намали разходите за производство на хартия с шестнайсет процента. Затова и бе поканен на пикника.