Джон Ланчестър - Дългът към удоволствието

Брат ми, който не харесваше особено онова, което със самодоволна непретенциозност наричаше „чуждоземска храна“ (категория, от която изключваше кърито), въпреки това беше любител на чесъна, особено под формата на въпросното айоли: „От всички френски работи това най-много прилича на английските майонезени сосове“, беше казал той, докато сипваше още една лъжица от гази амброзия в чинията си (това беше, докато още живееше в Бретан, близо до едно бистро, което редовно сервираха айоли с гарнитура като обеден специалитет. Когато след смъртта на родителите ни той идваше на гости в къщата ми в Прованс — къщата, която купих с парите от продажбата на тяхното имение, докато той още прекарваше летата си в своята съборетина край Арл, — брат ми винаги настояваше да му приготвя aïoli от класически провансалски тип, със студена панирана риба като основно ястие (рядко традиционната солена треска) или варени меса по мой вкус и интелигентно подбрани добавки, наредени около соса като апетитна почетна стража (варени яйца, аспержи, зелен боб, китки броколи, моркови, горещи пресни картофи с кожиците — или, както казват италианците, с нощниците, — домати, целина, цвекло и около половин литър варени охлюви). В големи количества айолито презасища, така че всичко останало трябва да бъде леко и освежаващо; аз лично го сервирам само със зелена салата (с великодушно лишен от чесън винегрет) и някакъв плод. Предпочитаното от мен питие е местното розе. Фредерик Мистрал, доколкото знам, единственият поет, кръстен на известен европейски вятър, пише, че „айолито съдържа горещината, силата и насладата на провансалското слънце, но за разлика от слънцето има и предимството да пъди мухите“. През 1891 г. Мистрал основава литературно списание, наречено „L’Aïoli“.

Именно със смътното намерение да си приготвя този чеснов сос отидох в Апт една сутрин преди няколко дни. Апт е градче на четирийсет и пет-шест километра от Сент Йосташ; разходката дотам предприемам за специалните съботно-неделни покупки, а не заради основното всекидневно безразборно пазаруване. От време на време ходя и през онези два четвъртъка в месеца, когато към пазара се добавят и няколко сергии, предлагащи джунджурии и вехтории с претенции на антики на принципно и сякаш открай време надути цени, но не беше изключена и възможността за някоя доста забавна находка. Любимото ми писалище от средата на XIX век беше една такава находка; дългите години, през които е било скрито в дъното на кафез за кокошки, го бяха белязали с ясно доловима миризма, която намаляваше цената му на сергията на „чужденеца“ — парижанин, избягал от рекламния бизнес и емигрирал на юг преди десетилетия. Миризмата на кокошки беше приглушена с няколко еретични слоя лак. („Ако вещите в къщата не са използваеми, значи по правило не са красиви“ — една максима на брат ми, с която като никога съм съгласен.) Когато тръгнах по централната алея за хранителни стоки, минах край сергията с гъби на мосю Роблушон, където бе изложена първата реколта от даровете на късното лято; бях изтървал сезона на пумпалките, което ми бе приятелски натякнато от набития продавач, чийто недостиг на сантиметри изглеждаше също тъй неразделен от професионалната му екипировка, както плетената кошница и кучето за лов на трюфели. Отдясно беше сергията на нацупената мадам Волоа с характерната за нея небрежна подредба — зелка, изтърколила се от препълнения кош долу при морковите, някоя и друга градинска маруля, подаваща се между цветното зеле като погрешно прибрано писмо, — което я правеше най-непривлекателната от осемте или деветте сергии на пазара. Започнах разходката си с усещането, че днешното ми търсене няма да остане напразно, с ясното предчувствие за успех на ловеца. Това усещане се засили, докато отминавах безупречната сергия с плодове на мадам Дюпон (ягодите отдавна бяха свършили, но цитрусовите плодове бяха в пълното си великолепие) и щанда за сирена на мадам Карпентие, вдовица, чийто съпруг приживе бе вложил много старание в начинанието и бе обирал лаврите за превъзходния вкус и вид на сирената, така че, когато той умря, всички предвещаваха банкрут, но тихата и кротка мадам Карпентие пое обществените задължения на сергията и качеството на сирената дори се подобри, принуждавайки местните клюкари да преминат от „тя никога няма да може да се оправи“ към „ами да, от самото начало тя е била човекът с нюх“.

Беше единайсет и четвърт и пред сергиите гъмжеше от купувачи; пазарът работеше основно от осем сутринта до дванайсет на обяд, а после започваше да затихва, често учудвайки непредвидливите англосаксонци и въобще северняците с бързия преход от момента, в който един-двама продавачи на храни започнат да раздигат стоката си, до момента, в който пазарът окончателно опустява и заприличва на поляна край цигански катун; един-двама антиквари оставаха до ранния следобед, преди да натъпчат джунджуриите си в многотомната антология от рена, пежа и ситроени на всевъзможна възраст.