Таньо Танев: Пазителка

Наблизо имаше католически манастир, построен върху руините на езически храм който се грижеше за тях както и жреците преди тях. Само тримата стареи на манастира знаеха тайната и тя се предаваше на следващия старей през вековете. Те вярваха искрено, че пазят пътя по който са се възнесли Енох и Илия.

Всеки манастир пази една тайна и тези хора се обричаха на безбрачие, за да не могат да бъдат изнудвани, с надеждата, ако доживеят да станат стареи да научат великата тайна на която са се обрекли, без дори да я знаят. До там и близкото село свършваше живота и на поколения пазителки до появата на Даниел.

Тъкмо тогава се появи военен отряд от неговата част и стотина войници от местната армия. Даниел се сети, че има имплантиран чип и спътниците го бяха засекли когато с Хуанита бяха излезли извън обсега на защитното поле, за да купят храна от близкото село и мляко от пастирите. Как ли щеше да им обясни какво се бе случило с него?

Това бе голям проблем за самия Даниел, но така човечеството стигна до Вратите. Добре поне, че се отнесоха с подобаващата сериозност, след намесата на църквата в лицето на игумена. След две неуспешни атаки потулиха случая и след месец ги оставиха на спокойствие. Пазителките бяха уникални и незаменими. Правилото да не се допуска повече от един човек през предверието и непробиваемостта на щита в която бързо се увериха ги предпази от неразумни действия.

Предвид сложната ситуация и неотстъпчивостта на пазителките единствената възможност за изследване на новото откритие се оказа Даниел с неговата специална подготовка. Той бе първия пътник през вратата и пръв достигна Колектора. Историята не казва повече, но след това човечеството достигна много планети с кораби и монтира врати за връзка с новите си светове. После нещо се пропука в системата и връзките се разпаднаха.

Звездна система Дакома — 1600 години по-късно.

Цойкен тероризираше подвластните на Мокалин-пер райони, преди всичко селските райони. При най-малък повод прибираше младите здрави и яки селяни и половината от тях не се завръщаха никога повече. Навсякъде се носеха легенди на какви изтезания са подлагани и как са умъртвявани, макар никой да не бе видял лично.

Истината обаче знаеха малцина. Когато пристигнеха в замъка на Мокалин-пер, преди всичко ги оглеждаха и упояваха. Изследваха и отбираха най-здравите. Останалите ги държаха полугладни седмица, удряха им по някоя тояга, за да си знаят мястото и ги пускаха да си ходят. Останалите изчезваха и никой никога не чуваше нищо за тях.

Посветените бяха само няколко човека — Мокалин-пер, личния му лекар и двамата му телохранители. Телохранителите му можеха да не се броят, не бяха изцяло хора. Лекарят му Бинир, въобще не бе от Дакома и също не бе изцяло човек. Дойде от друг свят и му подари телохранителите. От тогава му бе и пръв съветник. Това бе най-голямата тайна. Дори в двореца на Мокалин-пер рядко мяркаха Бинир. Телохранителите почти винаги бяха около него, но винаги в доспехи и не дружаха с никого и почти не говореха. Именно те пакетираха упоените избраници и ги извозваха. Затова от време на време изчезваха за месец. После ловът започваше наново.

Тази търговия не носеше кой знае какви приходи, но позволяваше разгулен живот на Мокалин-пер. Това което събираше като данък служеше за изхранване на малката му армия и замъка, но бе почти непродаваемо. Зърното и животните не струваха почти нищо, а в градовете по крайбрежието златото се топеше като скреж на слънце. Мокалин-пер нямаше представа за какво са им потрябвали селяндури и беше сигурен, че ги убиват, но тяхна си работа, даваха десетина жълтици за всеки избран и това му стигаше. Понякога отвличаше и по някой от съседните владения и след това винаги имаше неприятности с техния пер, което винаги излизаше по-скъпо и нямаше гаранции, че ще ги купят.

Нямаше представа къде телохранителите извозват упоените селяни, но си получаваше парите и не задаваше въпроси.

Лекарят обаче знаеше. Първо ги караха до морето. После с кораб ги превозваха до Първата Врата и ги прехвърляха през Колектора до Казарма-6, където ги обработваха и ставаха войници-киборги. Той самия беше такъв, както и телохранителите. Не помнеха от къде са и какви са били. Дори той помнеше началото на пътя си от Казарма-6 в медицинския корпус и разузнавателнания колеж. Сигурен бе само, че никога няма да попадне в родния си свят, където и да бе той.