Таньо Танев: Пазителка

По-близо от петдесетина километра до пришълците разстояние не работеше никакъв двигател, освен парен локомотив с дърва и въглища. Батериите се разреждаха за часове и всичко електронно спираше да работи. Интересно, че и дизеловите двигатели спираха, обаче простите реактивни двигатели в неуправляем режим работеха, само че привличаха неприятностите като магнит и обикновено свършваха дълбоко замразени.

Даниел лежеше в снеговете в топлоизолационния си костюм и чакаше да се развали времето. Макар да бе южна есен и температурата да бе минус десетина градуса не можеше да се надява, че няма да го засекат пришълците при опит да се придвижи по-близко до тях. Поне вятъра да се усили още малко. Много му се искаше да има поне куче със себе си, но кучетата не понасяха топлоизолационни костюми и винаги намираха начин да се отърват от тях. Тук по начало бе забранено преди още нашествието да се докарват кучета. Все пак кучето е хищник и ако избяга и подивее може да нанесе големи опустошения на колониите пингвини и тюлени по крайбрежието. Все пак му липсваше другар. Не беше сам. На километър или два от него имаше още няколко човека от неговия отряд, но не можеше да разговаря с тях. Всяко излъчване би ги разкрило, дори и наличието на енергиен източник не бе за препоръчване.

Това бе самотна война. Най-студената и самотна война срещу незнайно кого. Все още нямаше нито една снимка на пришълец. Няколко пъти се бяха усъмнявали дали това или онова от непонятните обекти които се щураха около ледените блокове не е пришълец, но винаги в последствие се оказваше машина.

Даниел намести пластмасовото си оръжие под себе си и се отпусна в дрямка. Усмихна се при мисълта, че се чувства сигурен да спи върху еквивалента на два тона тротил.

Като се стъмни той първо хапна. После внимателно и бавно започна да се предвижва напред. Гейзерите водна пара в далечината му служеха за ориентир. Вдигна бинокъла и разгледа хоризонта. От седмица три малки апарата на пришълците обикаляха периметъра през двадесетина минути и сега бе време да се притаи докато апарата премине. Видя го с бинокъла и замръзна, дори стаи дъх. Изчака пет минути, огледа пак хоризонта, стана и продължи напред. Много внимаваше с тези стражеви апарати. Обикновено кръжаха равномерно, но предния път прелетяха два един след друг през четири минути и засякоха някой. Той наблюдава това от десетина километра и не го привличаше идеята това да се повтори с него. Доста страшно изгледаше дори от далеч.

Нещо го караше да чувства, че става нещо особено и сега е кардинален момент. При вдигането на поредния леден блок Даниел видя през мощния си бинокъл как се откриха скалите на Антрактида и личеше някаква постройка, която напомняше вратата на слънцето от Южна Америка. Ефекта от това бе потресаващ за пришълците. Сякаш бяха видели призрак. Зарязаха всичко и си заминаха толкова неочаквано както се бяха появили.

Тъй като беше най-близо, Даниел пръв достигна Вратата и инстинктивно започна да се опитва да разбере какво е това. При натискането на поредната ръчка го оттресе мълния и го просна на заледените камъни. Не видя как някои от кристалите оживяха за няколко мига и после всичко стана като преди. Когато се опомни над него стоеше жена, а самия той се оказа яко завързан с кожени ремъци. Пейзажа около него се бе сменил тотално. Жената се мъчеше да го заговори на испански, а наоколо бяха върховете на Андите.

С размътено съзнание Даниел почувства как нишките на Силата, които той винаги се бе стремял да потисне в себе си го свързват с тази жена и почувства нужда да се преклони пред нея. Нямаше представа какво е станало и какво прави той там. Някак отвътре чувстваше, че всичко се е променило и се събужда в един друг свят. На един монитор виждаше мястото където го бе поразила мълнията и хората от неговия отряд които се щураха край някаква непреодолима бариера на половин километър от самата врата. Границата бе повече от видима. Снегът на Антрактида очертаваше ледения купол на защитното поле.

Появи се една по-възрастна жена, която досущ приличаше на първата, само дето бе двадесетина години по-стара и двете шумно го коментираха. С мизерните си лингвистични способности Даниел разбра, че го наричат магьосник.

След няколко месеца вече добре се справяше с испанския език и бе приел съдбата си. Светът се отърси от крадците на лед и потъна в ежедневието си, а той се радваше на съпругата си в качеството на магьосник. Знаеше, че тя чака дете и че това дете ще е момиченце което много ще прилича на нея. Такава е съдбата на магьосника и той я прие като мисия, приятна мисия с невероятна жена, която преоткриваше всеки ден. Често се замисляше дали не си струва да се опита да се завърне в Дания и винаги стигаше до извода, че там отдавна е обявен за мъртъв. Живота с Хуанита му харесваше. Поне следващите й деца щяха да са негови.