Таньо Танев: Пазителка

Никой нямаше ни най-малка представа какво да се прави, а пришълците формираха поредното ледено формирование в орбита и пред очите на всички то пое към съзвездие Риби. Ледените блокове, пристигащи от Антрактида започнаха да формират ново формирование.

Колкото и да бе тъжно, човечеството гледаше безсилно.

Съединените Щати за да не загубят престиж атакуваха поредното ледено формирование и нацелиха малката совалка, която монтираше двигатели. Този път отговор последва. Мощни електромагнитни импулси разрушиха орбиталните комуникационни системи и повредиха почти половината спътници. Не бяха малки и пораженията на повърхността на планетата. Енергийните системи имаха много поражения и се разпаднаха. Слаборазвитите страни естествено пострадаха по-малко.

Пакистанска ракета с доброволец без никаква автоматика достигна кораба на пришълците и му нанесе някакви поражения, въпреки, че бе унищожен малко преди самия сблъсък. Няма смисъл да казваме, че победния вик на живата торпила бе „Аллах Акбар“.

Макар първите контакти да носеха стихиен и дори комичен нюанс, работата бе сериозна. Ледените образования на орбита бяха видими с просто око и хората виждаха колко безпомощни и жалки са собствените им правителства. Това ги потискаше. Чувстваха се жалки и нищожни, поругани и ограбени. Пришълците им откраднаха човешката гордост. Назряваше омраза и озлобление. Обикновения човек не го плашеха безбройните пророкувания на всякакви учени за катастрофичните последствия от загубването на милиони кубици лед. Трудно се виждаше влиянието на глобалните промени в климата за следващите стотици години върху утрешния ден. Не ги засягаше пряко поне за сега, но се чувстваха унижени.

Веднага се намериха луди глави да се предложат за доброволци и властите повсеместно счетоха за благоразумно да се отърват от тях, изпращайки ги на другия край на света. Сформира се някакъв щаб към ООН, но на практика десетина експедиционни корпуса независимо един от друг тормозеха пришълците. Не, че някой им пречеше особено, но суровите условия вземаха своя кръвен данък. Имаше и преки противодействия когато станеха прекалено дръзки. Нашествениците обикновено разтапяха сектора където се намираха базите. Бойните машини и складовете с храни потъваха във водата, която после замръзваше. Най-ефективни се оказаха отряди от по десетина човека, без сложна екипировка. Те доближаваха до огромните машини и се мъчеха да разберат на какъв принцип работят и да ги повредят. Макар и бавно това даваше резултати. Постепенно се понатрупаха трофеи и снимки, преди всичко от шведския и канадския отряд.

Машините на пришълците бяха изградени от въглеродни производни. Управлението им се вграждаше в самите части, вероятно в процеса на самото производство и нямаха представа как работеше. Успехите които постигнаха при разгадаването на начина на действие бе на нивото на опитите за изследване на действието на електромагнитните явления с батерийка и жабешко краче.

Най-интересно бе да се види как протича ремонта на повредено съоръжение. При диверсионна акция датчанин с гранатомет отсече един от осемте крайника на внушително устройство, което наричаха всъдеход. От корема му излезе извънземен — или поне така мислеха — отдели повредения крайник от предното коляно и постави нещо подобно на петролен варел и след четвърт час педя по педя извая нов крайник и всъдехода се върна на изходна позиция. По традиция повредените части си ги обираха след завършване на процеса по отделяне на ледената призма, но този път датчаните почистиха преди тях.

Четири такива грамади заставаха на на четирите края на призмата и я очертаваха с нещо невидимо. След това двата всъдехода от триъгълните страни изравяха ями и монтираха двигателите. После две огромни струи водна пара издигаха призмата до орбита.

Датчаните мъкнаха крайника, който тежеше около четвърт тон и бе дълъг девет метра, на ръце цели петдесет километра до кучешките шейни и после още триста километра с шейните до ледения аеродрум. Руски самолет го пренесе на остров Кергелен, Там с трофея се готвеше да се заеме сериозно сборен екип от мераклии да режат и кълцат военни специалисти от шест страни. Едничката им цел бе да разберат нещо и да го унищожат преди и някой друг да е разбрал. После да предадат подробен доклад с разкритите тайни само на собствената си страна и по възможност да продадат тайните и на някой друг, но за своя сметка. Тази игра не се играеше за пръв път и няколко трофея вече вече бяха изследвани по този начин. Сега обаче до тях стигна само благословията на представителя на Ватикана кардинал Лорентини, а с трофея се зае швейцарски екип. Военните само гледаха на монитори какво става. В резултат на това откриха, че всички от екипа имаха гръмки научни титли, което го пишеше в протокола и нищо повече. Пак бяха там, откъдето тръгнаха.