Таньо Танев: Као

— Сам си го направих! — гордо отвърна Као.

— Боговете са те дарили с дарба на шаман? — подозрително го изгледа Баку.

— Боговете са милостиви понякога и от камъните изскачат искри. — отвърна Као. — Шамана благослови ли вожд?

— Не, но ще му се наложи скоро. На война трябва млад и силен вожд. Да не би ти да се кандидатираш?

— Не. — отвърна Као — Тук вече съм вожд.

Баку се засмя после се замисли. „Тук, на острова Као е и вожд, и шаман.“

Баку се застоя при тях няколко дни и направи доста неща, от нова голяма колиба до голям глинен съд който опече на специален огън в огнище високо като дърво. Као никога не бе виждал нищо подобно. Баща му не обясняваше много, освен: „Покажи го и ти на децата си, както дядо ми го показа на мен.“

Накрая дойдоха майката на Пеа — Енга и неговата майка — Мофа с брат му Вава да търсят Баку. Бяха се притеснили за него. Другите ловци вече били на ден път от селото.

На острова стана населено и Као с жал уби едно мъжко яре за храна.

Решиха да оставят жените на острова и за всеки случай опънаха едно въже между острова и брега, при нужда да влачат сала по него. Енга бе най-недоверчива, защото мъжът й веднъж бе държал въже на сал.

Когато Баку, Вава и Као стигнаха до селището всичко бе почти приключило. Тяхното появяване обърна в бяг нападателите, които си помислиха, че друга голяма група ловци идва на помощ. Као все пак отнесе един удар от хвърлен камък по гърдите. Имаше много ранени и няколко подпалени колиби, но нападателите бяха отблъснати. Вожд бе Додо, макар и с рана от копие на бедрото.

Четири убити нападатели и двама пленника, единия от които съвсем млад войн при бягството си налетя на Баку толкова ненадейно, че Баку го цапна през краката с дръжката на копието и го залови.

Гърдите боляха Као и имаше синьо петно от удара, но той разглеждаше трофеите от заловения. Чудни бяха оръжията му. Имаше кожена лента с каквато хвърлиха камък по него и огънат клон вързан с ремък. На никаква цена не биваше да убиват пленника преди да им каже как се използват. Голямо самочувствие са имали нападателите, че двадесетина човека да нападнат цяло село.

Като човек с най-малко грижи тук, Као се зае с пленниците. Езика ма пленника бе близък до неговия и макар и трудно се разбираха.

— Как се казваш?

— Зак.

— Колко души бяхте?

— …?… — пленника каза нещо неразбираемо.

— Покажи с ръце!

Ръцете на пленника се отвориха два пъти и още три пръста.

Као сви два пръста за пленниците и още четири за убитите. Оставаха три цели ръце, дори да имаха и трима ранени, пак можеха да нападнат.

— Защо ни нападате. Може да ловувате с по-малко жертви.

— Жени.

— За жени?

— Да.

— Тогава защо нападнахте ловците?

— Нападнахме само с оръжия каквито и те имаха за да раним един и да ги проследим до селото. — Това обясняваше защо брата на Пеа и другите са били оставени да се измъкнат.

— А вашите жени?

— Лоша болест. Като се върнахме от лов всички в селото бяха мъртви. Всички.

Као хвана каишката с която бяха хвърлили камък по него, взе един камък и с много обяснения на вързания пленик разбра, че трябва да хване двата края и да сложи камъка на провисналата част, след което да завърти и да пусне единия край.

После взе лъка. Почука с него като с тояга, опъна ремъка и не виждаше как това нещо ще хвърли остра пръчка. Не след дълго намери една здрава и някак по описанията на пленника я сложи на ремъка. Опъна малко и като я пусна тя отскочи на няколко крачки. Значи трябва да се опъне по-силно.

— Къде е вашето село.

— Няма го, всички са мъртви.

— Добре къде беше.

— На осем дни път.

— Покрай реката ли?

— Четири дни, после през хълмовете още четири дни, на два дни от морето.

— Ходил си до морето?

— Да.

Това бе много интересно, но Као се зае да оглежда пораженията на селото. Мъхът по бузите му можеше да побелее като на старец от гледката. Над двадесет убити мъже и две деца, много ранени някои от които сигурно щяха да починат. Селото нямаше да се възстанови докато е жив. Много млади мъже бяха убити.

Като се върна, другия пленник бе умрял.

Вечерта мъжете се събраха около огъня. Као отиде непоканен и никой не го изгони. След горчивото благодарство за великата победа на шамана се омълчаха. Донесоха вожда Додо. Раната в бедрото му бе от стрела и не изглеждаше много зле.

Додо набързо разпредели задачите и пак се умълчаха.

Као стана, никой не възрази, дори шамана и каза:

— Те ще нападнат пак.