Таньо Танев - Као

Когато дънера опря в брега се почувства спасен и поседя малко щастлив да благодари на бог Ло за милостта. Къде бяха сега момчетиите да го видят!

— Ау! — изрева отново Као с горчивина. Осъзна, че е на другия бряг. Никой от неговото село никога не бе стъпвал на другия бряг, дори най-смелите ловци и най-добрите плувци. Почувства се загубен за света и усети колко е гладен. Завря дънера в клонака. Изниза рибата, слезе на брега и я заръфа сурова.

Половината ден бе подминал, затова бе толкова гладен, а другия бряг бе далече, селището му още по-далече. Навлезе доста навътре, докато открие голямо дърво. Качи се на него и се взря нагоре по течението с надеждата да види селото. Колкото и да се взираше, виждаше само зеленото море от дървета. обърна се надолу и видя, че реката заобикаля мястото където се намираше от двете страни. Това му се стори колкото интересно, толкова и безнадеждно. За пръв път видя далечни върхове на синкава планина, а надолу пак между синкави възвишения нещо голямо от много вода. Колкото и да го бе страх, трябваше отново да се качи на дънера. Само така можеше да се върне у дома.

Събра кураж и с малко усилия успя да освободи дънера, но много скоро копието му се оказа късо и с доста цамбуркане отново достигна дъното и се насочи към брега, но пак се оказа на другия бряг. Намери по-дълъг прав клон и го строши. Отново яхна дънера, закрепи копието с остатъците на рибата в коренищата и се одтласна смело от брега и забута дънера с клона към средата на реката.

Много скоро обаче осъзна грешката си. По-дългия клон много скоро също се оказа къс и не достигаше дъното, а течението го носеше все по-далече. Као изпадна в паника и хаотично започна да се опитва да достигне дъното с клона. По едно време му се стори, че дънера се поддава на управление. Заработи още по-усърдно.

Отначало дънера спря, после бавно тръгна обратно, срещу течението и към другия бряг.

Као гребеше яростно и осъзна, че гребе с листата, а не с дебелия откършен край на клона. Виждаше как брега се доближава. Все пак реката тук бе широка само около един хвърлей на камък. Не след дълго клона опря в дъното и Као вече уверено го насочи към брега.

Когато дънера опря в брега нямаше по-щастлив от него. Само трябваше да върви покрай реката и до довечера щеше да си е в къщи, макар до вечерта да не оставаше много.

Као погледна непроходимия гъсталак на брега и се зачуди колко ли гладни зверове го дебнат там, а той бе сам и далеч не беше ловец. Отново го достраша и ще не ще забута дънера срещу течението. Това се оказа тежка работа, но като се умореше, просто забиваше клона в дъното и стоеше на едно място докато си поотпочине малко, после пак се одтласкваше.

Сега забеляза, че като дънера е с коренищата напред, където бе и той е по-лесно. Когато загубваше дъното просто обръщаше клона и гребеше с листата, докато пак достигнеше дъното, а достигнеше ли го ставаше лесно.

Когато Као видя една позната скала с криво дърво вече слънцето залязваше, но той се изпълни с радост и се почувства у дома си. До самата скала не бе ходил, но бе ходил до място близо до селището от където тя се виждаше. Точно тогава почувства болка в ръцете и забеляза по дланите си мехури, които се бяха пукнали. Ръцете му, макар и детски бяха груби от труд, но еднообразните движения и не загладения клон ги бяха изпонаранили.

Болката нямаше значение и Као продължи да напредва упорито. Не след дълго започна да се чува във вечерния сумрак воя на майка му и монотонната песен на шамана. Знаеше я Као тази песен:

„Каквото мине надолу по реката никога не се връща“

Той, Као бе минал надолу по реката и никой не го очакваше да се върне.

Той видя огъня и мяркащите се силуети около него и извика колкото можеше:

— Ма!

Майка му се сепна в протяжния си вой, но не повярва на ушите си и продължи да ридае. Песента която пееха заглушаваше виковете му. Само Куай зала яростно на брега. Той обаче се одтласкваше с неистови усилия преодолявайки болката и се приближаваше с ритмични викове:

— Као еха! Као еха!

Няколко човека ги чуха и спряха да пеят и се обърнаха към реката. После и другите спряха да пеят. Последен спря шамана.

Сега всички го чуваха. Той ги виждаше на фона на светлината на огъня, но те не го виждаха в тъмното.

— Као! — крещеше задъхано майка му.

— Као! — пригласяше и цялото село.

— Као еха! — отговаряше им той и се приближаваше стремително.

Видяха го на няколко метра от брега. Когато дънера заора в калта няколко човека хванаха коренищата му.