Таньо Танев - Као

Као посегна към ръцете й а тя ги дръпна. Кожата по пръстите бе охлузена, лицето й черно и мирише[е на дим.

— Как стана?

— О, Камъни къртехме с голи ръце, ще мине.

— Намажи ги с мас. Защо си опушена. — попита Као и я погали по косата. докато гледаше как малката ЛоРа спи в гнезденце от слама.

— Нали вие ни накарахте да носим факли в колона докато мъжете се бият. — Да. Да. — Каза Као неуверено.

— Много се притесних за теб. Нали ти ги удари в гръб.

— Там бях. Нищо страшно.

— Нашите се биеха сред наши, а ти стъпи сред чужди. Можеха да ви изколят и никой не можеше да ви помогне.

— Размина се. — Као я притисна до себе си. — Хайде да лягаме. Момент, къде са стопаните, да вземем мас за ръцете ти.

— Запрени са в обора.

— Не ги закачай.

Као натопи своите пръсти в разтопената мазнина на един светилник и нежно намаза пръстите й. После легнаха от двете страни на ЛоРа.

Струваше му се, че тъкмо е легнал, когато едрите крака на Хум го сритаха.

— Хайде! Ставай!

Устата му лепнеше. Беше потен и слънцето го печеше яростно.

Као се размърда и едва стигна до една делва с вода. Пеа я нямаше, Лора също. Напи се и като се изправи Пеа вече бе до него с Лора.

— Поне хапнете. — настоя тя плахо.

— По пътя ще ядем.

Као потупа Пеа по ханша и тръгна с Хум.

— Какво толкова е станало? Поне да се бях наспал.

— Ще спиш после. Сега да разпъваме кожите и да видим как да заградим града. Като го измислим и го кажем на робите, можем да спим докато го направят. Не им ли го кажем, те нищо няма да направят.

— Какви бяха тези номера снощи? Защо не ми каза нищо.

— А ти къде беше? — Хум го погледна сериозно. — Слезе сред тях. Ами ако те бяха хванали на пристана, с огън щяха да те разпитват. Една дума да кажеш и всички жертви са били напразни. За второ нападение мижеше и да нямаме хора.

— Много ли са жертвите.

— Кой да ти каже. Ще питаме вождовете като се съберат.

— Емон къде е?

— Взе един кон и обикаля отвън, за да прецени от къде биха нападнали. Ти кажи какво ще правим с робите?

— Не знам. Трябва да ги привлечем, робите са трудно предвидими, наплашени, страхливи и озлобени. Май царя беше прав, ние не сме земеделци. Да им обещаем,че ще им раздадем земята, но това ще го решат вождовете?

— Те не знаят нищо за живота тук. — замислено каза Хум. — Ти и аз имаме някаква представа, но те не. Каквото и да решат, то ще е за после, а битката ще е след ден, най-много след седмица.

— Трябва да предложим нещо поне на надзирателите. Те могат да ги управляват.

— Предложихме им свобода. Това малко ли е? Да се бият за свободата си.

— Те не са искали свобода. Сам видях, можели са да избягат, както избягах аз. Не свобода искаха, а да се издигнат поне до надзиратели. Не ти ли е чудно.

Хум се засмя:

— Аз също по едно време исках да стана десетник. За стотник не можех и да мечтая.

— Хум, как стана войник?

Хум се намръщи:

— Дълга история, нашите ме бяха прогонили. Не е трудно да станеш войник. Трудното е да напуснеш на време. Когато се върнах в селото да откупя едно момиче от баща й, водех кон и двадесетсетина овце, а момичето, заради когото ме прогониха вече беше женено за друг и имаше две деца от него. Дори родната ми майка не ме чакаше да се върна. Не зная как веднага не се върнах във войската. После нещата потръгнаха наново. Ето тук трябва да преместим този зид така, че да прегради тази улица. Вади кожите. Трябва така да преградим улиците, че войската да завари друг град, не този който е оставила. Влязат ли тук, всички предимства са на тяхна страна, познават града по-добре от нас. Дали да не ги срещнем пред града и да се бием на голо поле?

— Не. Те ще дадат много жертви докато минат стените. Нали снощи видях как се минава стена.

— Войниците за разлика от нас знаят как се минава през стени. — замислен отвърна Хум.

— Тогава трябват няколко стени. — глуповато отвърна Као.

— Ей затова са те пратили за стратег! Това е идея! Няма да отбраняваме града като цяло, а всеки квартал поотделно. Така и робите, като няма къде да бягат, ще се бият за живота си. Според мен войниците ще се стремят да стигнат до двореца. Той е символ на властта над града. Щом толкова го искат, ще им го дадем. Въпроса е те да дадат колкото си може повече жертви, а ние колкото се може по-малко. Двореца има кладенец. Значи не трябва да има храна. Веднъж ще се бият да стигнат до него, веднъж, за да излязат от него.

— Това няма да е много трудно. В града без това храната се топи. Сега в града има десет пъти повече хора от нормалното и новата реколта е още зелена на полето.