Таньо Танев - Као

— Нахранете бойците им в градината! — нареди Самадан на прислугата, без да мръдне от престола си. — Донесете и тук от същата храна, на мен също да видят, че не е отровна и после затворете вратите.

Когато поутихна, макар някои още да мляскаха Самадан се обърна към тях.

— Е, велики старейшино, каква я свършихте? Браво вожде Тамрин, победи! А сега какво?

— Ще те ослепим и ще те пуснем да просиш, загдето отмъкваше жени и деца. — Изръмжа Тамрин.

— Това не решава нищо. Аз с тебе или без тебе, я изкарам следващата зима, я не. Ти какво ще правиш велики вожде? Разграбихте житниците, запалихте именията, избихте занаятчиите, работилниците горят, разбягаха се робите. Житните полета са зелени, кой ще пожъне нивята? Хората ти не са земеделци. Ще изядете каквото има и после пак в гората на лов и никога повече няма да се наядете като хората. Войската ми идва, дори да ви разгони и избие, поне двадесет години не можем възстанови белите които направихте за един ден и една нощ. След месец ще цъфне от юг и цар Дидан с хиляда войници и триста конника. Той ме дебне от години и чака да умра, за да използва размириците, за да завладее града и да цеди митото от търговците с което аз изхранвах войска и роби. Какво ли ви приказвам. Нито дума от това не разбрахте.

Вождовете го гледаха стъписани.

— Затворете го в хамбара заедно със другите и десетина души да ги пазят. Да се наспим и утре ще мислим.

Короната стоеше на трона толкова съблазнително и не само Тамрин и Могун гледаха към нея.

Као се отправи към семейството си. Пътьом мина край дома на грънчаря. За негова радост работилницата бе оцеляла, макар навсякъде да се бяха настанили поляни от долното поле. Жена му бе смъртно уплашена и се бе свряла с децата около пещта, макар доста неща да бяха разграбени. Един брадясъл боец, вече с прошарена брада ш дърпаше и й говореше нещо, като от време на време стражите избухваха в дружен смях.

Като видя Као, тя се хвърли към него и падна в краката му виейки от страх. Трудно й се разбираше. Као я изправи, като се стараеше да я успокои. Стражите ги наобиколиха веднага.

Као както я беше прегърнал на слабата светлина на жаравата им каза:

— Аз съм Као, от крайречното племе на вожда Додо.

— Стратега? — попита един глас в тъмното.

— Аз съм. Чуйте ме добре. Който пипне тази жена и този дом на грънчаря Бенлад, все едно на мен е вдигнал ръка.

— Мъжа на кучката е във войската. — изръмжаха няколко гласа. — Те какво правеха, като отвлекат наши жени?

— Знам къде е мъжа й. Казвам ви и му мислете за дома на Бенлад.

Обърна се към нея:

— Иди и вземи завивки за децата. Върви, никой няма да те спре.

Когато се отдалечи, Као се обърна към войниците:

— Аз ви докарах до тук живи и здрави, така че ми вярвайте! Не тормозете много тия хора. Години за напред ще живеем заедно, а лошото трудно се забравя. Всеки ще си получи заслуженото. Кажете и на другите, че храна за едно ядене могат да вземат, а иначе, по-кротко да я карат.

Когато стигна с много питане по постовете една сграда с голям двор и каменен зид, Пеа не спеше. С вой и майка му се понесе към него.

— Къде беше? Всички се върнаха или ги донесоха. Само от тебе ни вест, ни кост.

— На сигурно място бях, при вождовете. Не се притеснявайте за мен. Вижте драскотина нямам.

— Баща ти пострада много. — изплака майка му Мофа. — тебе те нямаше край него да му помогнеш. Пълзял горкия и твоето име викал, а тебе те няма никакъв.

— Кажи най после какво му е.

Камък го ударил в главата когато напъвахме да влезем в тоя капан каменен и едното му око изтича. Брат ти дето за човек го нямаш, той, той го измъкна. Със стрела в гърба го влачи до тука.

Као сега наистина се притесни. Пеа не можеше да се добере до него. Као само й стисна ръката на минаване и отиде да види баща си и брат си.

Баща му наистина бе лошо ударен, едното му око наистина бе затворено от подутина и посиняло, но чак пък да е изтекло не беше. В несвяст лежеше човека и край него сновяха още две старици.

Брат му лежеше по корем и кърваво парче плат стягаше задника му.

— Как е Вава. Лошо ли е.

— Ако не се възпали, нищо ми няма. Не я слушай мама. Такива ги наговори и на Хара, все едно тя е стреляла по мене.

— Опитай да заспиш.

— Ха, ти опитай с дупка в задника. Не боли много, ама рана в гърба не е гордост.

— Ако си спасявал ранен е гордост. Сега почивай.

Сега вече бе време да се погледне Пеа, тъй, тъй се разсъмваше. Пеа го докосна с длани, а пръстите си държеше настрана.