Веско Лазаров - Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

Драги читателю, какъв по-хубав храм за св. Симеон Стълпник може да има? Едно стълпотворение от тридесет хиляди поклонници е най-добрата почит за него.

Не ни остава нищо друго, освен да свалим шапка и се поклоним пред врачанския гений!

На какви ли работи не се е нагледал и натеглил врачанина. Народната власт национализира „едрата градска собственост“, ограничи жилищната градска площ и накрая взема земята. Всичко това се правеше за „благото“ на народа, не го измислиха каламите. Апетита идва с яденето. Като се сдобиха с градската собственост, видяха че на врачаните им останаха по 2 декара стопанска земя. За да се сдобият и те с такава решиха да усвоят „пустеещите“ земи, както навремето в СССР разработваха целините. Изкараха си постановление и „усвояването“ започна. В района от „Мало краище“ до Дълбокия Веслец бе „пустееща“ земя, която каламитещяха да облагородяват. В някогашните „държави“ на врачаните започнаха да никнат като гъби след дъжд всякакви сгради и вили. Лозята заприличаха на клетки от концлагер. Не се размина и на нашата държава. Комшия ми стана „отговорен другар“, който могилски го кръстихме Пуалецо. Първата му работа беше да докара работници, които му спретнаха една ограда, през която муха не можеше да мине. После му построиха скромна вила на два ката. Обзаведе я с нови талашитни мебели. На „откриването на обекта“ дойдоха много държавни автомобили с държавни хора. Знайно е, че държавните хора обичат много банкетите, в които им минава половината живот. То беше откриване, то беше чудо — музика, песни, танци, стрелби.

На другия ден една ведомствена чистачка изнесе и изхвърли в дола чисто нови дюшек, юрган, чаршафи и килим, от които се носеше познатата следбанктна миризма. Не след дълго в дола се събраха всички кучета и котки на могилата. Малко по-късно тя бе огласена от кучешки вой и котешко мяукане. Те бяха консумирали върнатите непреработени поръчки от банкета.

Какво се бе случило?

Любезният домакин предоставил новата спалня „Приета“ за покои на гости от София. Единият едър и дебел като Кир Михалаки, а другият дребен и спечен като Рачко Пръдлето. Та легнали си двамата след обилното ядене и пиене. Михалаки отвън, а Пръдлето отвътре до стената. Човешко е изпитата жидкост да се източи. Станал Пръдлето, прехвърлил си единия крак през шкембето на Михалаки и го възседнал. Точно тук е мистерията. Пръдлето казва, че точно в този момент устата на Михалаки се отворила и от нея като вулкан изригнала банкетната лава. Михалаки пък твърди, че Пръдлето е „върнал“ поръчката в момента, когато се е мъчил да го прескочи. Не е успял, катурнал се обратно и направил голямата работа.

И до сега не се изясни кой от двамата държавни другари беше причина за „връщане“ на поръчката.

Благоустрояването около вилата стана бързо. Работници от „Паркове и градини“ насадиха всякакви по вид лалета, нарциси и зюмбюли.

На другата пролет нито едно луковично цвете не покара. Мнителният Пуалец извика специалиста, който беше проектирал и посадил градината, да разбере каква е причината. След щателно разследване злосторникът бе открит — едно слепо куче, което се грижеше само за прехраната си.

Според Пуалецо то трябваше да бъде жестоко наказано. Идваха раазлични специалисти. Гърмяха го, тровиха го с карбид, палеха го с гас, но резултат нямаше. Есента той отишъл при бай Илия, който си живееше на лозето. Попитал го какво да прави с кучето.

— Сега е късно, ама напролет ще го ликвидираш. За целта ще вземеш емфие и няколко ръбести камъка. Когато прасето се появи, в дупките ще поставиш камъните, ще ги помолиш с емфие и ще ги заринеш.

— Е и! Как ще убием кучето?

— Няма да го убиваш, та да ти тежи на съвестта. То само ще се самоубие.

— Как?

— Пролетта кучето си проверява каналите. Като дойде до камъка ще го помирише. От емфието ще кихне, при което ще си удари главата в острите ръбове и ще я разбие. Тая рецепта я знам още от дядо ми, изпитана марка е!

Пуалецо не умори кучето, защото за Нова година бе изтеглен в София. Михалаки и Пръдлето се отблагодариха за гостоприемството.

Военните години и сиромашията ни бяха научили да се борим за оцеляването си. Родителите ни трудно отделяха пари за лакомства и кино. Тези средства си набавяхме самите ние по следния начин.

Безбройните патици в махалата се грижеха сами за прехраната си. По цял ден се гмуркаха в малката вада и ловеха риба. Те снасяха яйцата си около вадата, а понякога и в самата вада. Всеки обяд, когато свършвахме училище ние минавахме по вадата и ги обирахме. После ги носехме на евреина яйчар Мурдо, който ги закупуваше на половин цена. С патиците живеехме в мир и разбирателство. Често пъти и те се ползваха от нашия труд. Издебваха ни когато сме заети с риболов и лакомо изгълтваха уловената и нанизана на сламка риба.