Веско Лазаров - Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

Лъвският череп значи повече пиене на вино, което дарява на човека силата, смелостта и храбростта на лъва.

Магарешкия череп значи прекаляване в пиенето на вино, което прави човека глупав и инат като магаре.

Тези алегории са актуални и поучителни и до ден днешен. Ще си позволя да се върна половин век назад и да разкажа една зарезанска история, която преживях аз и моите приятели по онова време.

Преди да започна историята искам да се спра на врачанската традиция при зарязването на 14 февруари — денят на Трифон Зарезан. Празникът се честваше най-малко два дни, като нощуването на лозето беше задължително, независимо дали пред празника или след него. Естествено е, че храната трябваше да бъде в такова количество, че да стигне и хартиса. Задължително беше телешко шкембе, пастърма, бабе, кървавица, луканка, пържола, сланина и всичко останало от коледното прасе. Напитките обикновено бяха домашна ракия и вино, което врачани сипваха в бурета на самото лозе. Нямаше къща, която да беше без 200–300 литрово буре с вино. Това предвидливият и практичен врачанин правеше с оглед на три неща — избягване на акциза, за да има по-голямо количество вино през време на пролетната земеделска работа, и транспортирането. Тогава беше резил за врачанина да носи с дамаджана вино на Зарезан. Ако някой допуснеше такава грешка, за години напред ставаше посмешище на града.

Нашата компания се състоеше от момчета и момичета, свързани помежду си със здраво приятелство. Някои бяха „гаджета“, а други приятели. Независимо от това винаги единни и задружни. Една от любимките ни беше Лили — палава хубавелка, която всеки от нас искаше да притежава. Тя беше умно момиче, знаеше цената си. Пееше добре и свиреше на акордеон. Винаги беше център на внимание в компанията. За този Зарезан тя обади, че ще дойде, но с един неин приятел от София. Това помрачи малко настроението на мъжката част от компанията и повиши това на нежната половина от нея.

В уречения ден впрегнах коня в шейната и потеглихме за лозе, като пътьом събирах компанията. При ветеринарната лечебница ни чакаше Лили с нейния приятел. Качиха се на шейната и продължихме за лозето. Както вече е известно, то се намираше на пъпа на могила „Ветрен“ на около 500 метра от Пиперковия хан, който всички наричаха Пиперката. Вниманието на групата бе насочено към приятеля-софиянец на Лили. Той беше едно мило хубаво конте облечено във винтяга, голф, вълнени чорапи и спортни обуща.

Сега когато пиша тези редове, с нотка на тъга и умиление, си спомням чувствата, които вълнуваха всички. Неволно ми идва на ум строфите на Пушкин:

Какво по-красиво от летяща шейна, теглена от кон, чийто ноздри изригват вулкан от пара, а зад шейната се вдига облак от сребристи снежинки. Лети шейната, а ние се носехме на крилете на младежките мечти и копнежи в очакване на неизвестното, което трябваше да се случи през тази приказна нощ. Ех, години, години, колко бързо и къде отлетяхте?

Пристигнахме, разтоварихме багажа, завих и прибрах коня в яхъра. Сложих му сено и влязох в къщата. Приготовленията бяха започнали. Едни носеха дърва за огнището, други свиваха гнездата си за спане, трети пуснаха грамофона, четвърти донесоха вода от кладенеца, а аз като домакин се заех с кухнята. Запалих огнището, закачих котела над него сложих шкембето да ври. Момичетата наредиха софрата с мезетата и всички седнаха около нея. Наточих едно калайдисано котле с вино и по-нетърпеливите започнаха да замезват и целуват котлето. Длъжен съм да кажа, че бурето с виното беше в яхъра и от големия студ водата беше замръзнала, а аз точех пивко, пенливо и много силно вино.

И сега пред очите ми е идиличната картина за описването на която моето перо е слабо и недостойно. Навън ясно мразовито време, а вътре гори силен огън в огнището, над което котела с врящото шекембе издава приятна миризма. Около софрата насядали млади хора, копнеещи за силни преживявания и любов.

С течение на времето целувките на котлето зачестиха, градусът се повиши и компанията започна да става шумна. Естествено, че в центъра на вниманието беше приятеля на Лили. Той се представи като Пенчо Коньовичарчето. Така го знаела цяла София. На онова време да си от София беше гордост, а още по-голяма беше да си коньовичар. Беше много „отракан“, носеше туристически нож с компас. Като всеки изискан кавалер беше купил дамски цигари „Фемина“, с които черпеше всички момичета. Момчетата пушехме евтини цигари „Арда“. От дума на дума, а и под влиянието на винцетозапочнахме да си разказваме подвизите. Оказа се, че Пенчо Коньовичарчето, освен боксьор, е шампион в дисциплината „Партизански марш“ и ножа с компаса му е наградата. Тази дисциплина освен физическата издръжливост изискваше много добро ориентиране. За да направи по-силно впечатление, той непрекъснато си тананикаше нещо, което мислеше, че е джаз и в такт с него се кълчеше.