Веско Лазаров - Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

Когато шкембето увря, в къщата цареше познатата атмосфера — грамофона свири, някои танцуват, други се целуват, а трети целуват котлето и си разказват небивалици. Аз трябваше да направя запръжката на шкембе чорбата. След запръжката котела се повдигаше с веригата над огнището и през цялото време на Зарезана имаше топла чорба. Няма да давам рецептата на запръжката, защото е семейна тайна. В момента, когато сипвах в тигана прясно мляко, Пенчо дойде при мен и с учудване запита:

— Ти готвиш пражено мляко? Не съм ял до сега такова.

За зла врага до мен се намираше Мито, зевзекът на компанията, и чу въпроса на Пенчо. Почеса се по врата, усмихна се дяволито и рече:

— От сега тоя не е никакъв Пенчо Коньовичарчето, а Пенчо праженото мляко.

В стремежа си да се докажем, че сме мъже и пушачи всеки пушеше на поразия. И в един хубав момент се оказа, че нямаме цигари. Ами сега? Единствен изход беше да отиде някой от нас на „Пиперката“ и да купи. Времето беше доста напреднало и настъпваше нощта. Луната беше грейнала и навън господстваше една мразовита сребърна нощ. Добре, ама кой да отиде? Заваляха различни предложения, но накрая Мито предложи да отиде Пенчо, който е шампион, има компас и; най-вече е безстрашен коньовичар. Естествено след тези хвалби и признания за достойнствата му, Пенчо не можа да откаже. Стана, провери ножа си, облече винтягата и смело запъти да изпълни мисията в мразовитата нощ. Компания продължи празника. Измина час, а от Пенчо ни вест ни кост Лили започна да се безпокои, а ние я успокоявахме кой както може. Когато измина и втория час безпокойството обхвана и нас. Момчетата се облякохме, разделихме се на групи и тръгнахме да търсим Пенчо. След безполезно търсене и мръзнене всички се прибрахме и единодушно решихме, че Пенчо си е отишъл във Враца.

Призаран Мито излязъл да се облекчи и видял по пъртината към къщата се приближава Пенчо. Веднага влезе вътре и запя с пълен глас познатата песничка: „Я излез, я излез Лиляно моме, та срещни, та срещни своето либе! Хей, хей, хей!“ Още незавършил песента, вратата се отвори и на прага застана клатушкайки се Пенчо. Гръм и мълнии. От Пенчо Коньовичарчето беше останала бледа сянка. С преметната на врата, като на индуски махараджа, връзка с люти чушлета. На нея висяха само дръжките им и тук, там няколко здрави чушлета. Винтягата и голфа бяха изцапани и силно измачкани, а от ножа висеше само канията. На въпросите ни той не отговори, нямаше желание, а и не можеше да говори. Къде е нощувал си остана тайна, която не беше трудно да разберем. В цялата могила се празнуваше Зарезан.

Така злополучно завърши Зарезана за Пенчо. Равносметката показа похабени дрехи, изгубен нож и силно главоболие. За компенсация на тези загуби той спечели това, че вместо Пенчо Коньовичарчето си замина като Пенчо праженото мляко.

Поуката пък беше — не пий никога вино от магарешки череп!

Често ми е задаван въпроса: „Защо врачани са избрали деня на св. Симеон Стьлпник за свой празник? Какво свързва града със Светеца, като даже и параклис няма на негово име?“

Ще изкажа мои предположения, защото загадката се крие във вековете.

Врачанинът е прагматичен човек от първа ръка. При него всичко е пресметнато и точно — наименования, имена, прекори. Панаира се прави във време, когато почти всичко, което е родила майката земя е прибрано. Кърската работа е привършила. На Голяма Богородица се допива старото вино. Онова, което е хартисало, грижовният врачанин го прави на наложен пелин. Билките и плодовете са узрели. Остава да се наложат в специалните за целта бурета. По този начин запазват старото вино и освобождават съдовете за новата реколта.

Врачанинът е сметнал, че не е нужно да издига параклис или храм. Какъв по хубав и величествен храм от стълпротворението в дена на светеца. Ден, в който града нараства почти двойно, а стока, домакини и гости правят наколкокилометрово стьлпотворение от черквата св. Николай, чак до Двете могили. Кой храм може да побере толкова поклнници и то за няколко дена? Мисля, че всеки светец би завидел на св. Симеон Стълпник.

Но нека оставим настрана предположенията и се върнем на самия панаир. Един празник, на който за няколко дена врачанинът и неговите гости са забравили грижите на ежедневието. Облекли най-хубавите си дрехи, те се веселеха кой как може, според възможностите си. Задължително беше за всеки дом, беден или богат, да бъде внесено нещо ново — барде, делва, паници, а турците — обезателно ибрик. Това е една негледжосана стомна с дълга шопка, която сега се замества от съвременното биде. Тя се ползваше, както от силния, така и от нежния пол.