Веско Лазаров - Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

— По какъв случай? — пита го Кюалецо.

— Назначиа мъ у данъчното за писар — с гордост казал Гутурата.

— С ибрико пише, а с метлата попива — обадил се Киселицата.

През време на почерпката завалял хубав дъжд. Докато траел дъжда тя (почерпнята) продължавала. Спрял дъжда и всички си тръгнали, ама пътят се указал много хлъзгав. Въпреки помощта на тарбите, за които се държал Гутурата, успял да се овъргаля като бивол, така че само очите му светкали. Гутурата на челото му станала като осиковски картоф. Тя беше най-изпъкналата част на лицето му и служеше като буфер. При всяко съприкосновение със земята, тя първа поемаше удара.

Влизайки във двора, го посрещнала майка му с думите:

— Мамин, мамин, па не падаш!

— Пада ли съ у таа кал, ма мале?

Седят махленките и коментират събитията в махалата, града и развитието на Източния фронт.

— Ама, виа чууте ли, че германските войници като е…т некоа й слагат печат на гьзо? Он не мое да съ изтърква. Остааа за цел живот, — рекла Мица с деветте езици.

— Т’ва не верно! — отговорила Веса благата душа.

— Мице, я миела че Веса а права! Ти к’ви ни ги разпрааш? Ако т’ва а верно, оно и на Мита Кировица гьзо няма да й стигне. Я погледни к’во а дупенцето на Веса! Нема место и за един печат! — обадила се Джоровката в подкрепа на благата душа.

Когато правехме икономически скок и петилетките изпълнявахме за три години беше на мода социалистическото съревнование. На едно събрание за отчитане на съревнованието всички ръководители остро критикували Георги Патакламата. Един добър майстор с дългогодишен стаж, който не се включил в съревнованието. Накрая насила му дали думата.

— Я вече трийсе годин работа тук колко и кък моа. Оньо ден бех решил да съ включа при вазе. Убаво, ама през нощта дойде оньо от горе (той посочил небето) и ми рече: „Георге, я съм ти дал душа и требва да гя почиташ! Давай на душата си, що сака, оти шъ доде време нищо да не сака! Ако гя не почиташ я шъ дода да си гя прибера!“ След тези думи си седна на мястото под бурните ръкопляскания на събранието.

Неделен августовски ден. Ясно синьо небе, а слънцето припича ли препича. Двамата стари приятели Павел и Мито се връщат у дома след черковната служба по случай св. Панталей Пътник. Вървят бавно и мълчаливо, премисляйки черковната служба и житието на светеца. Пръв наруши мълчанието Мито:

— Бай Павле, ще те помоля да се отбиеш у нас! Днес е празник. Ще седнем, ще си поговорим и ще си пийнем по ракийка преди обеда.

— Благодарим ти, Мито, за поканата, ама я имам работа днеска, дако е Недия!

— Каква работа?! На божи празник е грехота да се работи!

— Щъ ида на Мустафовата чешма да си налея бардето с пресна и студена вода.

— Та ти на това работа ли му викаш? Ей къде е чешмата. Докато ти идеш и си налееш прясна водаа, аз ще сложа софрата. Ще те чакам!

След тези думи на Мито двамата се разделиха и всеки влезе в своята порта. След малко Павел излезе със стомна в ръка и тръгна по уличката към Мустафовата чешма, която не беше далече. Мито се преоблече и започна да приготовлява софрата. Не след дълго Павел се върна от чешмата, остави стомната, преоблече се и влезе в двора на съседа и приятеля си Мито. Качи се по дървените стълби на язлъка и седна на софрата, където в сахана беше сервирана салатата. Бръкна в пояса си, извади пунгията и започна да пълни калената лула с тютюн. Тъкмо прибираше пунгията в пояса си и Мито дойде с пльоската и две юзчета в ръце. Седна, наля по юзче и каза:

— Ха сега, добре си ми дошел!

— Благодарим! Нек свети Панталей да е с назе! Чукнаха се с юзчетата, отпиха от тях и ги оставиха на софрата.

— Голема жега ще е днес — рече Мито.

— Последен летен месец е и Господ глеа да изпече убаво грозгьето и сичкио берекет на майката земя — отговори Павел.

— Мите, добре си изстудил ракията.

— Зимника ми е дълбок и студен. Там си държа и водата за пиене.

— Абе, студената вода ни е до гъзо. Те дек е Мустафовата чешма. Аллах да му просвети кокалете на тоа Мустафа, дек е направил тоа голем севап на маалата!

— Абе, бай Павле, аз съм стар човек, ама не зная каква е историята на тази чешма. Срамота е да живея толкова години и що вода съм изпил от нея, а да не зная нищо!

— Не знаъш, Мите, оти историята е много стара. Я бех дете и едвам го помня тоа Мустафа. Щъ ти разкажа.

След тези думи Павел замези, изтри мустаците си с ръка и отпи от юзчето. Остави го на софрата, взе лулатаа си, дръпна от нея и започна: