Веско Лазаров - Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

По това време в село О, започна строежа на нова черква. Селото се намира в Искърското дефиле, там от където беше якият корен на Врачанския Митрополит. Миряните от това село разчитаха много на Митрополита и то с основание. Когато строежа бе завършен, той извика Петър и му възложи да зографиса черквата. За храна задължиха всяка къща от селото да ги храни по един ден. Храната, а и пиенето се носеше в черквата. Знайно е, че балканджиите са гостоприемни хора, така че храна и пиене имаше в изобилие.

Петър работеше от тъмно до тъмно и работата напредваше бързо. Цифьо му помагаше само при издигане на скелето. После беше свободен, пиеше и гонеше селските моми и невести.

Към края на третата седмица олтара беше изографисан и Петър премести скелето в черквата, а спеше в олтара. Един ден храна му донесе една засукана балканджийка — млада невеста, чийто мъж беше войник. Обади се тя на Петър и той от скелето й каза да остави яденето в олтара.

— Зографе, слез и си изяш яденето, защото трябва да прибера съдовете! Свекърва ми така заръча? — рече невестата.

— Повъртя се Петър, но като видя, че тя не си тръгва и стои в олтара, той слезе от скелето. Знаеше много добре, че в олтара е забранено влизането на външни хора. Невестата постла пещималчето, нареди му храната и седна на сламеника, който служеше за легло на Петър. Той се изми, седна до нея, отпи глътка ракия и започна да се храни. Хем яде, хем очите му в препълнената пазва на невестата.

— Какво гледаш? Харесва ли ти елечето? Сама съм го обшивала и бродирала — рече невестата.

— Елечето ти е много хубаво, ама още по-хубава е плънката му.

— Че е хубава, хубава е, ама няма кой да й се радва. Цяла година вече мъжът ми е войник.

Това беше явна покана. Изведнъж Петър като че го удари гръм. Причерня му пред очите, обърна се и я повали по гръб. Започна се една бурна любовна игра, която беше приятна и на двамата, но невестата беше срамежлива и не смееше да отвори очи. Тъкмо в сублимния момент, тя отвори очи и изведнъж изкрещя:

— Спри! Гледат ни!

Петър скочи от нея и се заозърта, но не видя никой.

— Кой ни гледа?

— Светиите от олтара.

Бързо Петър взе баданарката на Цифьо и за минути вароса всичките светии.

— Аз съм ги рисувал и пак ще ги изрисувам! Щом те е срам, че ни гледат, така им се пада! — рече Петър и започна отново любовната игра.

Бяха привършили и невестата събираше посудата да си върви, когато в черквата влезе Цифьо с група селяни, начело с кмета. Бяха се почерпили доволно и Цифьо ги беше поканил да видят зографисания олтар.

Останалото вече е известно.

Махалата, в която се роди и израсна Петър бе най-старата в града. В нея живееха хора с вековни традиции. Животът им бе поднасял всякакви изненади и благодарение на боголюбието и задружността си бяха надживели всичко хубаво и лошо. Почти всички къщи имаха дюкяни. На площада около Джамията имаше няколко кръчми, бакалници и занаятчийски работилници — обущари, шивачи, бакърджии, бръснари, столари и други. В махалата съществуваше традиция в съботен ден месаря да отреже безплатно едно пееле (гърдите и гердана на телето) и да го даде на хлебаря. При последния стоеше един огромен пръстен негледжосан гювеч. В него се правеше касапския гювеч, като останалите продукти донасяха мъжете от махалата. Слагаше фурнаджията Георги (когото всички наричаха Свети Георги по името на фурната му) готовия гювеч в пещта. Там заедно с хляба се печеше до обяд. Към 12,00 часа всички дюкяни са затваряха и мъжете отиваха в кръчмата „Куцио пес“. Свети Георги донасяше гювеча и няколко самуна топъл хляб. Евреина Нисо донасяше сирене от бакалницата, а останалите — каквото Бог дал, вино, ракия, пастърма, сланина. Така завършваше всяка Божа събота работната седмица на махалата.

Тази събота в кръчмата от рано бе по-оживено и напрегнато. Клисарят на черквата „Св. Възнесение“ Стефан, едно дребно, гърчаво и кьосаво човече, което бе и черковен певец-дискант, разпространи мълвата за Петър Зограф. Гювечът беше прекрасен, но на тях не им беше сладко. Кръчмарят Вачо бе поставил на пост едно махленско момче Ицо да наблюдава за Петър Зограф, срещу една лимонада.

Гювечът беше на привършване, когато Ицо извика:

— Чичо Вачо, Пету иде! Дай лимонадата!

Пътят на Петър минаваше през цялата чаршия. На него не му се прибираше. Какво ще каже на майка си? Как ще я погледне в очите? С тези мисли той вървеше към дома, когато от вратата на кръчмата се показа Вачо и каза: