— Зограф Любене, много си ходил по тая грешна земя. Много неща си видял и много си помагал.
— Павле, това което казваш е самата истина. Така е. И да знаеш, че много семе съм посял, та цял живот не ще мога да го събера — рече Цифьо.
— Ти си постъпил като Божи човек. Знаеш да правиш само добрини. За семето е казано: „Който не сее, не жъне!“ Бог ще ти помогне и ти ще го събереш двойно и тройно. Бъди сигурен! — рече Павел дяволито. Ха сега наздраве!
— Чул те Господ! От твоите уста в Божиите уши! — каза Цифьо.
* * *
Една вечер той не се прибра за вечерня. Призаран, преди утрината служба, на манастирските порти, които се заключваха след вечерня, се захлопа припряно. Калугерът Аверикий, който се готвеше да бие клепалото за утрината служба, отиде до портата и попита:
— Кой си ти, човече Божи? Какво те води толкова рано в божията обител?
— Брат Аверикий, аз съм Любен Зограф. Много те моля, отвори ми бързо портата!
Аверикий захвърли чукалата и разтревожено се втурна към манастирските порти. Когато ги отвори, в краката му падна немощното тяло на Любен Зограф. Аверикий отначало се уплаши, но бързо се съвзе, грабна го и бързо го занесе в килията му. Остави го на одъра, зави го с одеялото й бързо се затича към клепалото, защото закъсняваше с биенето му.
Игуменът отслужи утрината служба, разпредели работата на всички и се запъти към килията си за закуска. Тъкмо всичко беше готово и масата наредена, когато се почука на вратата.
— Влез! — каза Игумена.
На вратата се показа смутеното лице на Аверикий.
— Ваше Преосвещенство, преди малко се прибра Любен Зограф. Ама нещо не ми харесва. Сигурно е много болен.
— Къде е?
— В килията си. Лежи и не може да стане.
— Добре! Ще закуся и ще ида да го видя. Ти отивай да навадиш зеленчуковата градина!
След като закуси добре, той стана, оправи се и с горда осанка тръгна към килията на Любен Зограф. Почука на вратата и отвътре се чу немощен глас:
— Влез!
Когато влезе вътре, Игуменът се стъписа. Пред него на леглото лежеше Любен Зограф с прежълтяло лице и зачервени очи.
— Стани и ми кажи какво ти е!
— Ваше Преосвещенство, моля да ме извините! Бог да ми прости, ама немога нито да стана, нито да седна в леглото! Болен съм и Вие трябва да ми помогнете! Умирам!
Игуменът се прекръсти, обърна се насам, натам, погледна през прозореца за някой калугер. Видя, че всички са по работа, вдигна одеялото и смъкна панталоните на Любен Зограф. Като разбра каква е работата излезе. Отиде в магерницата от където взе топла вода и я наля в легена, който стоеше в ъгъла на килията. Зографа се подми, колкото можеше, сложи си една кърпа и си вдигна панталоните.
— Ще се оправиш! Довечера, като се върне послушника Пахомий ще му наредя да се грижи за теб. Сега отивам да направя мехлем, за да оздравееш по-бързо. А утре, след утринната служба ще дойда да се изповядаш! — рече Игумена и излезе.
Вечерта дойде послушника Пахомий, който се грижеше за манастирското стадо. Донесе една кутийка мехлем, почисти, намаза Зографа и си отиде. На другия ден след утринната служба Игумена дойде при Любен Зограф на изповед.
— Изповядай се пред Бога! Нека той ти прости греховете и ти помогне за бързо изцеление! — каза Игумена.
— Виновен съм, Отче, греховен съм! Сякаш дявола влезе в мен и ме тласна към този грях. Знаеш, че селото ми носи храна. Преди няколко дена беше ред на Мара. Тя е жена на Цено Спирача. Женени са от няколко години, ама нямат деца. Та, донесе ми тя храната, седнах да обядвам и тя седна заедно с мен. Пийнахме по няколко глътки ракия, ха по още малко и накрая довършихме павурчето. Хапнахме, каквото Бог дал, събрахме софрата, а тя не си тръгва.
— Отивай си, че ще ти се карат у вас? — рекох аз.
— Няма на къде да бързам. Мъжът ми е на работа и ще се върне след два, три дни. Деца нямам. Свекър и свекърва също, а стоката съм си наредила. А сега ми е мъчно, много мъчно, защото деца нямаме. Няколко години сме женени, а нищо не става. И как ще стане, като той все пътува, а когато се върне спи като пребит. Вярно, такава му е работата.
— Това е Божа работа! Не можем да насилваме Бога! — рекох аз.
— Че е Божа, Божа е! Ама човек може и сам да си помогне! — рече тя и ме погледна дяволито.
Разбрах какво трябва да й помогна аз. Договорихме се на другия ден, вечерта на здрач да отида у тях. Ама да не се качвам направо горе, а да влеза в мазата, където ще ме чака. Времето до другата вечер ми се видя цял век. С нетърпение дочаках леко да се здрачи и поех за тях. Стигнах по живо по здраво, предвкусвайки хубава вечеря и бурната любовна нощ, в която щях да помогна на Мара по повелята на Бога. Ама не ми е било писано. Рогатият ми е бил отредил друго. Та влизайки в мазата ми направи впечатление, че е тъмна. Помислих си, че гя още не е дошла и затова извиках тихо:
Читать дальше