Веско Лазаров - Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

— Маро, Маро, къде си?

— Тук съм, тук съм, ела! — чух нейния тих глас от дъното на мазата, която тънеше в мрак.

Изправих ръцете си напред и пипнешком се запътих към Мара. Почти бях стигнал до нея, когато няколко чифта ръце хванаха яко моите. Извиха ги на гърба и ги завързаха.

— Дайте качето! — чух познат мъжки глас.

Тръпки ме побиха, защото си помислих, че ще ме убият, сложат в качето и хвърлят в Искъра. Само след секунда светна лампа. Един едър мъж донесе едно каче от тези дето слагат зеле за зимата. Грабна ме като Гергьовско агне и ми сложи краката в качето. То беше високо до коленете ми. От страх езика ми се беше сковал и не можех да извикам.

— Къде е Марко? Тук ли е? — чух класа на друг непознат мъж.

— След секунди Марко влезе. Мара я изгониха. После ми свалиха панталоните и… резултата е на лице. Цяла нощ се влачих от селото до манастира.

От време на време слизах до Искъра, където си потапях задника във водата, за да премине този огън, който ме гореше.

Любен Зограф завърши изповедта си, седна на крайчеца на стола и болезнено изпъшка.

— Господ чу изповедта ти! Моли се ден и нощ да ти прости прегрешенията! Много си решен, защото си нарушил седмата Божа заповед — „Не прелюбодействай!“ и десетата „Не пожелавай дома на ближния си, нито живота му, нито роба му, нито робинята му, нито вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък — нищо което е на ближния ти!“ Ако опрости греховете ти, той ще ти прати хабер, така да знаеш! — рече Игумена и си тръгна.

Една сутрин, след утринната служба Игумена се отби в килията на Любен Зограф. Когато Игумена влезе той се изправи и смирено застана пред него.

— Отче Игумене, искам да ти се изповядам. Нощес на сън ми се яви Рогатия. Седна до мен и ми каза, че иска да ми помогне и повече да не ми се случват такива неща. Надяна ми един пръстен на средния пръст и ми каза, че докато този пръстен е на пръста ми такива работи не могат да ми се случат. Каза това и изчезна.

— Къде Е този нечестив пръстен? — попита Игумена.

— Там е дяволската работа. Когато се събудих пръстена го нямаше, а средния ми пръст беше в болното място.

— Анатема! Трижди анатема!

След това с горда осанка напусна килията.

Благодарение на мехлема и грижите на прислужника Пахомий, Любен Зограф бързо се възстановяваше. След около седмица си стегна багажа и тръгна за Черепишката гара. Пахомий му носеше багажа и непрекъснато цъкаше с език. Това направи впечатление на Любен Зограф и той го запита:

— Пахомий, защо непрекъснато цъкаш с език? Какво толкова се чудиш?

— Чудя се Любене Зограф, защо трябваше да съдереш един чифт обувки от ходене по такава работа. Могло е да си запазиш обувките, да си си седял в манастира, а аз да съм свършил работата на Марко.

След тези думи двамата замълчаха и замислени, всеки по своему, продължиха пътя за гарата.

На един Зарезан, след добро разливане във Вълчиновата кръчма, започнали хвалбите. Всеки хвалел стоката си. Вълчин си хвалел палашите, Тошо Бакьовото — конете и фаетона си, Марко Бошнако — чифтето си. Сиромах Кото, който нямал с какво да се похвали, решил да блесне с възможностите си. Похвалил се, че е голям лозар и даже след един котел вино може да познае всяка лозова пръчка от какъв сорт е. Колкото се привършвало виното в котела, толкова градусът се повишавал, а висок градус значи големи хвалби. С всеко целуване на котела хвалбите се вдигали. Когато достигнали тавана на кръчмата, лозарския майсторлък на Кото достигнал европейско равнище. Хванал полупразния котел и клатушкайки се казал със забавен пиянски глас:

— Те сега, ако ми донесете пепел от изгоряла лозова пръчка, шъ познаа от какъв сорт е!

Един мюзевир от компанията излязъл, взел едно сухо кучешко лайно от палашите на Вълчин. Стрил го на ситно и го увил в парче вестник. Внесъл го и го подал на Кото с думите:

— Познаеш ли сорто на пръчката дек, съм изгорил, а шъ та признаа за най-големио пепенерис и шъ черпа котел вино!

Взел Кото парчето вестник, развил го, помирисал, стрил между пръстите си „пепелта“, положил я на дланта си и я лизнал с език. Лизнал веднъж, лизнал дваж, примляскал с уста и отсекъл:

— Ромощинке, Ромощинке, колко съм те позобал я!

Дали от Ромощинката, дали опиянен от славата си, или от памидовата жидкост, това е неизвестно на автора, на Кото му призляло. Той излязъл навън, приседнал и бавно на порции започнал да връща почерпката заедно с недосдъвканите парчета пастърма. Острото обоняние на палашите моментално ги отвели при Кото. Приклекнали „в стойка“ до него, те светкавично поглъщали всяко показало се от Котовата уста парче пастърма, след което с умиление облизвали с език лицето му. Разнежен от вниманието, Кото промълвил: