Веско Лазаров - Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

На другия Петък е на пазар, ама в Кокошарската капия.

Господ бе дарил Турашко с трима сина. Когато ги даде да учат занаят, той лично избра стратегически занаяти. Най-големия направи обущар, средния шивач, а най-малкият даде да учи воденичарския занаят. Пораснаха те, поизучиха занаята и дойде време да ги задоми. Най-големият се ожени за сестрата на майстора си. Средният се запиля след войниклъка в София и остана най-малкият. Него Турашко реши да ожени п’о сметка. Да вземе за невеста дъщерята на воденичаря, та след смъртта на баща й воденицата да остане негова. Ето разговора между баща и син преди годежа:

— Цецо, я съм намислил да тъ ожена. Приказвах с чорбаджията ти да даде дъщеря си за невеста. — Започна Турашко.

— Тате, ама она е дърта!

— Кък щъ е дърта бе? На мойта сватба она беше шаферка. А па ти на чорба ли шъ гя вариш?

— Ама она е крива.

— Оти требва да е права? Ти с нея няма да правиш кушия на Тодоровден.

— Тате, знаеш ли, че она е кривогледа?

— Тамън нема да ти гледа у паницата.

— Тате, ама она е щърба.

— К’во като е щърба? Нема да съ дави с вълци.

— Абе, она е много грозна. К’во шъ праа с грозна жена? — не се предаваше Цецо.

— Ти нема да гя водиш на конкурс у Варна. Она нема да става михка на Варна! Зимай гя оти шъ опущим воденицата и после к’во шъ ядем? Намерил влах п…, па му била рунтава, облръснали му гя, она па му боде. Стегай съ да не опущим момата!

Така Цецо Паторо се задоми за воденичарската дъщеря. Щастието му не трая дълго, защото Петко Кунин национализира воденицата и той остана да се радва само на прелестите на жена си.

Мио Мекичаро беше сам самичък. Сиромах македонец попаднал у Враца след събитията. Беше работлив човек и помагаше на хлебаря Лазар Македонецо. Нощно време ловеше маята и сутрин, когато тестото беше готово, Лазар му даваше по няколко кила от него за мекици. Мекичарницата му беше един мангал с казанче за пържене, който той поставяше на тротоара между хотел „Реклама“ и Популярната банка. До „Реклама“ беше пиацата на файтонджиите. Мястото беше стратегическо и клиенти не липсваха.

Всяка Божа сутрин той разпалваше мангала с казанчето и започваше производството. Когато свършеше тестото, „затваряше“ дюкяна. Прибираше го във фурната и си даваше свободно време за отдих, което прекарваше в кафенето на Мустафата, или кръчмата на Танас Емшерията. В тази кръчма се запознал с негов сънародник Тасе, който люто враждувал с работата. Един ден го хранил и черпил Мио, два дена, три дена…

На Тасе му харесало, ама на Мио капитала бил на привършване. Една хубава сутрин Тасе, след като изял мекиците, казал на Мио:

— Ке ми даеш педесе лева, защо много ми требуват! Мио го погледнал, обърнал се към банката и усмихнато му рекъл:

— Овай що е? — и посочил с пръст банката.

— Популарна банка, — казал учудено Тасе.

— Тасе, я сум сключил контракт с о банката. Она мекици да не праи и я пари на заем да не даем!

Усмихнал се кисело Тасе и тръгнал да търси мекичари, които не са сключили контракт с Популярна банка.

Много често, когато някой каже, че е от Враца чува „остроумието“ в рима:

„А-а-а от Враца, дето гарга не каца“. На автора не е известно от кога битува това „остроумие“, но от малък знае отговора — „Не каца, защото няма мърша“. Това е травиалната истина — врачанинът не е човек втора ръка, не е мърша.

Ще разкажа един случай, при който геният мюзевирски дава достоен отговор на това „остроумие“.

Философо беше завършил висше образование. Още като студент той започна работа по един световен проблем. Беше постигнал известни резултати и в една „братска“ страна провеждаше експериментална работа. За съжаление трудовете му не се признаваха у нас. Причината — несъгласието му да включи за съавтори някои хора, от които зависеше признанието. Врачани казват „На готово дете всеки става баща“. Като врачанин и патриот, той не искаше откритието му да иде в друга страна.

След дълги митарства решава да се срещне лично с Тато и да му обясни работата. Надяваше се на благосклонноста му. По това време Тато беше врачански тъст. Та отива Философо да се срещне с него. След дълги процедури успява да стигне до една напращяла лошо гримирана и с неподходяща прическа секретарка. Тя го попитала:

— Вие от къде сте и по какъв въпрос искате среща с Тато?

— От Враца съм. Въпросът ми е от държавна важност, — кротко и усмихнато отговорил Философо.