Веско Лазаров - Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

— Добре! Ама я ми разкажи тази история! Каква е истината?

— Шъ ти разкажа самата истина! Ниа седееме дълго време у лагеро. Понеже руснаците немаа пари да ни ранат и охраняват, не полагаа никакви грижи за назе. Затова ние с Бабачията решииме да бегаме и съ върнем у България. Избегааме през пролетта. Тръгнааме из широката руска пустош. У таз деревня, така викат руснаците на селата, ни дадат лебец, у друга преспим и така лека, полека съ придвижвааме към България. У една деревня фанаа Бабачи у чужда градина и ни заведоа при Голова ( така викат на кмето). Он ни огледа, разпита и като разбра, че сме добри ора, ни предложи една запустела хата, къща де, и земята около нея. Требва да кажа, че жените тогава беа много, оти мъжете им беа или войници или убити на фронто. Мъже немаше и земята м’ги пустееше. Настанииме съ ние с Бабачия, и почна убав живот. Жени колко сакаш. Носеа ни яденье, облекоа ни с най-новите дреи на мъжете си, абе райски живот. От нас очакваа да м’ги помагаме у кърската работа. Я от конье разбирам, ама Бабачия — не. Требваше сичко да върша я, докато Бабачията лежеше по цел ден на печката. Нийните печки са зидани, отдоле гори огин, а отгоре съ спи. Я не можех да върша работата на целата деревня, нашта земя въобще гя не работееме и Голова почна да ни гледа на криво. Решихме да бегаме. У една ясна нощ метнааме торбите на рамо и дим да ни нема! Там нема пътища. От деревня до деревня, от уезд до уезд ние одееме пеша. Тук там съ отбивааме у некоа деревня, откраднем по некоа кокошка, или там к’во Бог дал и „С нам и Бог“. От Дългото митарство разбрааме, че руснаците много обичат ярмарките, така м’ги викат на сборовете и панаирите. На тия ярмарки съ продаваше сичко, което съ предложи. Тук му е мястото да кажа, че Бабачията нищо че е шашав, ми даде добър акъл. Цел свет знае, че руснааците много ги мъчат бълхите. Я съм бил на госке у самио Губернатор и шъ кажа, че цяла нощ не мигнах от тиа ваджийски бълхи. И там мъ ядоа бълхи, като у селските хати. Та Бабачията като видел, че никъде са не продава лек срещу бълхи, решил да предложи такъв на необятнио руски пазар. Това беше убаво, ама кък да измислим лек? Една заран, докъде Бабачията съ излежаваше на печката, я излезнах да набера дръвца и суха трева за печката. Прибрах съ с един наръч и започнах да чиста печката. Извадих пепело настрана, заредих печката и гя запалих. Имахме малко останал кукуруз, който мислех да свара за обед и вечера. Понеже от юспите ни болеа стомасите ние ги маахме като варехме кукурузо с пепел. Он мааше сички юспи. Отривайки и пресевайки пепелта, Бабачията изведнъж рипна и ми се обеси на врато.

— Цоцо, открих кък да изкараме некоа и друга рубла!

— К’во ти стаа? Да не си полудел? — попитах го я.

— Виж сега! Когато сме доле до огнището на печката бъхите ни не апат, верно ли, а? Апат ни само кога сме горе на печката. А т’ва значи, че нещо ги мори доле. Знаеш ли кое е? Пепелта! Я ти предлагам да стрием пепел на ситно, да гя свнием у газетени артии и гя продаваме по ярмарките като прах за бълхи!

Останах като треснат от предложението му. Шантав, щантав, ама измисли умна работа. Речено, сторено. Пресееме пепелта, вързахме гя у един крачол на гащите ми (Бабачията немаше гащи) и го тупаме, докато се набра много фина пепел. Свиеме ратии от газети и разделииме пепелта на пакетчета. Определииме цената на едно пакетче — 50 копейки. И смело тръгнааме по ярмярките. Търговията ни тръгна много успешно и ния съ прочууме като „Болгарские врачи“. Заживееме много добре и пътувааме от ярмарка на ярмарка. Никога не нощувааме у една и съща деревня.

Но гяворо е завислив и си нема работа. Един ден отидооме на ярмарка у уезднио град. Изправих съ на видно место и започнах да праа реклама на стоката.

— Прах для болхи! Прах для болхи! — виках я, а Бабачията подаваше пакетчетата и прибираше парите. Търговията ни вървеше добре и почти бееме привършили прахта, когато доде нещастието. Слугата на Градоначалнико купи прах за господаро си и когато доволен от покупката мъ попита кък се морат бълхите, я останах като гръмнат. Овладех се на бързо и му рекох, че се лови бълхата с ръка, стиска се за гушата, при което она си отваря устата. Тогава в отворената уста съ сипва малко прах и она моментално умира. Хитрио мужик съ досети и мъ попита не може ли да я смачка межу ноктите на палците. Я моментално му отговорих:

— И так можна!

Смигнах на Бачията и дим да ни нема. Т’ва беше краьо на търговията ни.

Много по-късно ния си изпатихме за таа търговия. У една деревня, близо до границатаа, требваше да отседнем и преспим. Посрещнаа ни у една хата на по-заможен мужик. На вечерята от приказка на приказка съ стигна и до въпроса с бълхите. Бабачията, за да съ пофали, рече че е измислил прах против них. Стопанино стана, отиде до иконостасо, бръкна зад него и стисна нещо у ръка. Дойде на масата, отвори я, и о ужас. У нея имаше едно пакетче от нашио прах. Бабачията не разбрал коварнио му замисъл съ тупна у гърдите и му каза, че т’ва е нашио лек. По-нататък не е за приказване… Дойдох у съзнание и видех Бабачията целио подут и насинен да лежи у папуро. Опитах съ да стана, ама съ оказа, че и я не съм по-добре. Гостоприемните домакини ни беа пребили, ограбили и съблекли съвсем голи. Неколко дена съ скитааме голи из пустошта само нощем. На краьо Господ съ смили над назе. Попаднааме у една деревня, от където откраднааме по една конопена риза, с която прикриаме срамотите си. Т’ва е сичко за бълхите. Историята има продължение, ама за него шъ ти разказвам друг път. Я съм изкарал една годин и 24 месеци у плен. Мога да ти кажа, че Бачията ми е носил само нещастия и тогава и сега.