Веско Лазаров - Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

За петък, когато е пазарен ден, дядо Цоцо предварително се обръсваше с един бръснач, който бе останал спомен от войниклъка и войната и от тогава не бе точен. Ангел Берчов, който беше воденичар и истински мюзевир, разказваше, че един ден нямал мливари и отишъл у дядо Цоцо да се почерпят и поговорят. Извадил Ангел пльоската с ракия, сложил на масата малко сиренце и поканил дядо Цоцо.

— Почекай, Ангеле, да съ обръсна, оти заран е петък и шъ ода на пазар!

Подръпнал веднъж, подръпнал дваж Ангел от плоьоската, а дядо Цоцо се бръсне и пъшка.

— Ангеле, дай ми каишо си да го заглада таа пущина, че неще да откине!

Ангел свалил колана си и му го подал. Цоцо загладил бръснача, върнал колана на Ангел и продължил бръсненето. Ангел не спирал, продължавал да си замезва и попийва от пльоската. По едно време пъшканията се превърнали в охкания. Погледнал го Ангел и видял Цоцо изправен пред парчето огледало от газената лампа с изподрано и окървавено лице.

— Какво бе Цоцо, какво направи? Боли ли те? — попитал Ангел.

— А на тебе смърди ли ти? — отговорил Цоцо и бръснат, недобръснат затичал към реката, свалил панталоните си, подмил се и започнал да ги пере.

Върнал се от реката мокър, седнал при Ангел, и от приказка на приказка стигнали до любимата тема на дядо Цоцо — войниклъка и пленничеството му в Русия. Тази история Ангел беше слушал хиляди пъти в различни варианти. Независимо от варианта дядо Цоцо винаги се изкарваше голям герой. Ще разкажа накратко варианта, който дядо Цоцо с голям патос и въодушевление разказваше.

— Ти, Ангеле, — започна той — тоа бръснач ми е скъп спомен и за нищо на свето не бих съ разделил с него. Ти знааш, че служех у кавалерията. Бех ескадронен командир (в някои варианти адютант на полковия командир, или на самия генерал. Истината е, че е бил гробар, но нейсе!) Имах си ординарец, който ми беше десната ръка, ама го раниха тежко и останах без него. А ти знааш к’во е войска и дисциплина. Требва секи момент да си бръснат, оти не знааш кога шъ доде онаа с косата. Не можеш да съ явиш небръснат пред Свети Петър. Като раниа ординарецо ми я останах без бръснар. Мислих, мислих и накраю измислих — шъ са бръсна със сабята си. Сабята ми беше френгия. У кавалерията казват „Раванлия кон, остра сабя и босчата жена!“ Т’ва му требва на кавалеристо. И така, додека се върна ординарецо ми, съ бръснах със сабята, ем по-убаво, ем винаги сабята е с мен. При една юта битка дружиннио командир, който се биеше заедно с мен, бе улучен от шрапнел и падна от коньо. Я рипнах от моьо и му се притекох на помощ, ама въпреки всички мои усилия умре в ръцете ми. Успе само да ми рече „Земи моята кутия за спомен и награда. Ти га заслужи!“ Качих го на моьо кон и го откарах У лазарето, след което го погребахме с военни почести. От тогава ми е тоа бръснач и никога не съм се делил с него.

— Цоцо, Бабачията ми е разказвал, че тоя бръснач си го взел от един убит войник, когато си прибирал умрелите от бойното поле — рече Ангел.

— Ти го не слушай него! Он приказва врели, некипели. Верно е само т’ва, че он беше по гробарската част, а не я! — рече ядосано Цоцо.

Спря за момент, дълбоко въздъхна и посегна към плоската. Отпи една глътка и продължи:

— С тоа Бабачи съм брал големи ядове. При една юта и неравностойна битка, коньо ми беше убит под мен, а я ранен на много места. От раните и изтеклата кръв съм паднал у несвес. Кога се свестих, чух около мене чужди приказки. Отворих очи и видох, че съ намирам у руски лазарет и тогава разбрах, че съм пленен. Раните ми бързо заздравявай, оти тогава ти знаш, че я бех богатир. Непрекъснато мислех и кроях планове кък да избегам. У мен беше влюбена една самарянка. Она ми помагаше да избегам. Т’ва не стана оти мъ преместиа у един лагер за пленници. Там беше пленен и Бабачията. Русняците мъ уважаваа много оти знаеа, че съм голем командир и храбрец. В знак на почит и уважение ми дадоа Бабачията за ординарец. От тука почна теглото ми с него. Понеже я бързо научих езико, наместо он да ми е ординарец, я станах на него. Он не знаеше бъкел руски. За сичко трябваше да съ разправям язе. Ако не бях яз, там да съ му останали кокалите. Ама он стана „Рани куче да та лае“. Дядо Цоцо въздъхна, изтри устата си с ръка и посегна към пльоската. Взе я, облиза се и отпи една голяма глътка, след което си отчупи парче сирене и замълча. Ангел също помълча, па рече:

— Добре де, Цоцо! Вярно ли е онова, дето Бабачията го разправя за бълхите?

— Те, само тука не лъже! Дако си приписва некои работи…