Линда Лаплант - Изкупление

— Заминавам за Флорида. С татко ще се местим там. Купихме си и къща.

— Флорида?! — Настъпи безкрайна тишина, в която долови как синът й разговаря с някого шепнешком. — Джоуи, онази жена ще дойде ли с тебе? Чуваш ли ме? Кажи ма баща си, че искам да говоря с. Ало! Ало! — разтреперана извика тя. Онази евтина кучка бе там и слушаше разговора. После чу как детето вика баща си. Някой постави слушалката върху твърда повърхност. След малко се чу нечия тежка въздишка. Той сякаш се приготвяше не за разговор, а за бой. Роузи настръхна при мисълта за нравоучителния тон, с който бившият й съпруг винаги разговаряше с нея. — Какво означава всичко това? Защо не си ми казал, че смяташ да отведеш детето ми във Флорида?

— Роузи, успокой се! Когато се настаним окончателно, ще ти пишем. Намерих си много по-добре платена работа. — Произнасяше бавно и отчетливо всяка дума, сякаш се боеше, че тя няма да разбере.

— Аз съм спокойна. Искам да видя Джоуи. Не ме интересува заплатата ти. И без това не съм получила нито цент от нея. Искам да видя сина си!

Отново прозвуча въздишка и гласът отново занарежда дума по дума, че тъй като е лишена не само от родителски права, но и от режим на свиждане с детето, тя няма право на мнение относно местожителството му. Тези въпроси се решават от бащата, подчерта гласът, той е отговорен за бъдещето на малкия и ако това не й харесва, може да си наеме адвокат.

— Адвокат ли? И откъде да намеря пари за адвокат?

— Трябва да си купуваш по-малко пиене, Роузи. Впрочем сигурно пак си къркана. Преди винаги пияна се обаждаше на Джоуи. От шест месеца не си разговаряла с него. Знаеш ли, той вече не се интересува от тебе. Причината не е нито у мен, пито у Барбара, а у…

— Копеле!

— Роузи, съжалявам, но трябва да затворя. — Той дишаше тежко, като човек, достигнал границата на търпението си. — Пали вече казах, че ще ти пишем, ще поддържаме връзка с тебе… Хайде да не се караме! Затварям.

Тя внимателно затвори слушалката и я погали, сякаш беше главата на сипа й. Не знаеше даже колко е пораснал. Ще дойде лен, реши тя, когато ще може да го прегърне и той ще й прости. Нещо я стисна за гърлото. Тя дълго рида, но колкото повече плачеше, толкова по-остра ставаше болката за всичките безвъзвратно отминали години.

Лорийн се събуди от трясъка на разбита врата. Гърмеше музика, после се чу шум от строшени стъкла. Тя скочи от леглото и отвори вратата на спалнята. Дъхът й спря. Роузи танцуваше из стаята с бутилка бърбън в ръка. От време на време се удряше в мебелите и после се хилеше на падналите на пода предмети.

— Искаш ли една глътка? Хайде, идвай! — Тя посегна към една чаша, но я изтърва и, псувайки, взе да рита парчетата с крак. Зачервеното й лице плуваше в пот. После успя да вземе друга чаша и отля от питието. — Хайде, Освиенцим, ела да се подкрепиш.

Лорийн посегна към чашата, но в този момент вратата се отвори и в жилището връхлетя нисък, набит мъж. Той изби чашата от ръката на Роузи, грабна бутилката и я изля в мивката. Тя изпищя от ужас и се хвърли към него, но залитна и падна върху шкафа. После се опита да се изправи, но не успя и се тръшна на пода скимтейки. Мъжът продължаваше да излива съдържанието на бутилката и едва когато и последната капка отиде в канала, погледна към хлипащата на пода жена.

— Помогнете ми да я отнеса в банята и, за Бога, изключете тази шибана музика — обърна се той към Лорийн.

Двамата помъкнаха под мишниците огромната Роузи. Той пусна душа, пъхна главата й под струята и я държа така, докато тя започна да повръща. Докато се давеше мъчително, мъжът подпираше челото й с ръка, без да забелязва, че водата го облива от главата до петите. После каза на Лорийн да приготви хавлии и възглавница.

— Ще поспи и ще изтрезнее. Ти ли донесе бутилката? — попита той, докато се подсушаваше с кърпите. Тя поклати отрицателно глава. — Каква може да е тогава причината?

Той включи кафеварката и донесе чаши, като внимателно прескачаше стъклата по пода.

— Нямам представа. — Скръсти ръце и преглътна. Миризмата на бърбън все още изпълваше въздуха и я влудяваше. — Имаш ли цигари?

Мъжът хвърли на масата смачкан пакет и взе да разтрива рамото си.

— Тази жена тежи поне тон. Стар съм вече за такива работи. Веднъж ми навехна рамото, че и вратните прешлени. Просна ме на земята с един удар. Не си донесла бутилката, така ли? Значи тя сама е решила да кърка.

— Не зная, бях заспала. — Лорийн запали цигара и прибра пакета в джоба си.

— Аха, разбирам. Ти първа си паднала под масата. Агресивният му тон я дразнеше. Целият му вид беше отблъскващ — късия врат, мазната, оредяваща коса, тлъстите ръце.