Линда Лаплант - Изкупление

Денят бе толкова красив, че изпита желание да се разходи. Дълго стоя пред витрината с бутилките в дъното на улицата. Нямаше нито цент. Трябваше да открадне бутилка, за да си пийне. След кратък размисъл неохотно тръгна обратно. На входа спря и се замисли. Чуваше как Роузи говори по телефона и седна на стълбите, за да слуша.

— Надявах се да се видим тази събота. Имам няколко дни почивка и мога да дойда с автобуса…

Разговорът продължи още няколко минути. После чу тежките стъпки на приятелката си по скърцащия под и влезе. Тя я чакаше облечена с бяла блуза и пола на големи цветя.

— Водата беше почти ледена. Снощи си изпила последната ми кола. Аз не съм благотворително дружество! Сега дай да видим на кое събрание да отидем… — Дълго говори по телефона с някого, когото наричаше свой спонсор. — Джейк смята, че не съм подходяща за твой спонсор, но все пак ще опитам. Без друго вече те взех при себе си. От днес нататък, ако ти се допие, или искаш да споделиш нещо, трябва да се обръщаш към мен. Тази сутрин пиеше ли ти се?

— Ти как мислиш?

— Нямам излишни пари да те разхождам из Ел Ей. Ти никакви средства ли нямаш?

— Не, но ще намеря…

Роузи сложи купа с овесени ядки и плодове на масата и шумно започна да яде. Това я успокои и тя отново се превърна в старата сърдечна приятелка. Направи комплимент на Лорийн за свежия й вид, после извади портфейла си и започна да разглежда съдържанието му. Лорийн се опита да отгатне сумата. Трябваше да изчезне с него при първата възможност.

— Имаш ли някакви социални осигуровки? Подавала ли си молба в общината?

Лорийн сви рамене. Не искаше да признае, че не може да кандидатства, защото щяха да я арестуват и да извадят от архива всичките й висящи дела. За социална помощ и дума не можеше да става. Роузи набързо изгълта кафето си и започна да пресмята нещо, като постоянно дъвчеше края на молива.

— Добре. Имаме достатъчно, за да преживеем няколко дни. Трябва да започнем работа. Ще те заведа до общината. Може да ти издействаме някаква месечна помощ. Зная, че сумата е мизерна, но все пак е нещо…

— Защо „ние“? Аз мога сама да се оправя.

— Не можеш, миличка. Нямам намерение да те оставя тук сама, поне докато не се уверя, че заслужаваш доверие. Ето какво… Тук съм записала някои места, където можем да постъпим като миячки или сервитьорки. Направих и списък на събранията на Дружеството на бившите алкохолици.

— Спомена веднъж, че си работила нещо, свързано с компютри. Не можеш ли да си намериш по-прилична работа?

— О, сигурно мога! — изгледа я с ирония Роузи. — Мога например да постъпя в някоя банка като главен касиер. Хм, пали уж си била ченге? Не знаеш ли, че на такива като мен им вземат и шофьорските книжки? Бях уволнена. Никой не ме уважаваше, да не говорим, че никой не би ми дал препоръчително писмо или нещо подобно. Впрочем защо ти не си намериш работа, щом преди си работила в полицията?

Лорийн дъвчеше ноктите си. Беше изпушила цигарите и сега мечтаеше не само за водка, а и за една цигара. Изведнъж я обзе умора и тя се прозя.

— Мога ли да използвам тоалетната?

— Що за въпрос, Боже Господи!

Когато тя не се показа в продължение на петнайсет минути, Роузи реши да види какво става. Намери я свита на леглото. „Някога е била хубавица“ — помисли тя, докато изучаваше нежните черти на спящата жена. Устата й беше затворена и дупката в зъбите не се виждаше, а белегът бе скрит от възглавницата. За пръв път Роузи се замисли за миналото на тази непозната жена, все още убедена, че историята за ченгето си е чиста измислица.

Тихо излезе от спалнята и започна да рови из оскъдния й багаж. В пакета с бельото нямаше нито снимки, нито писма, нито дори червило. Найлоновото портмоне, което й бяха дали от клиниката, също беше празно. Едно нещо бе сигурно — Лорийн лъжеше, че не е имала семейство. Хубава жена като нея сигурно е имала някого и даже не кой да е.

Остави я да спи почти цял ден. После прегледа една книга, говори няколко пъти по телефона и си приготви обяд. Храната беше едно от малкото удоволствия в живота й. Около четири часа телефонът иззвъня. Роузи веднага го грабна, за да не събуди Лорийн.

— Здравей, мамо — прозвуча детски глас. Сърцето й се сви. Най-после синът й я бе потърсил.

— Джоуи, как си детето ми? Нали ще се видим тази неделя?

— Не мога, мамо, имаме мач. Играя баскетбол във втора дивизия и не мога да не участвам… Хайде, довиждане, трябва да тръгвам.

— Почакай, Джоуи, не затваряй! — в паника извика майката. Искаше да му каже, че е готова да прекоси целия град, само и само да гледа мача, но думите й секнаха. — Защо не вземеш автобуса и не дойдеш за малко при мен? — попита със стегнато гърло.