Линда Лаплант - Изкупление

Април 1988

Уличката тънеше в непрогледен мрак. Входните лампи на сградите бяха изпочупени до една и само светлините от близкия булевард разкъсваха от време на време тъмнината. Момчето бягаше. В лъчите на автомобилните фарове от време на време се мяркаха ту лъскавите ластични бермуди, ту черното му яке с крещяща жълта лепенка на гърба.

— Полиция! Стой!

Младежът продължи да тича.

— Полиция! Стой!

В средата на улицата той ловко избегна изпречилата се на пътя му кофа за смет и в този момент неонова реклама освети стройната фигура, придавайки й зловещи, почти свръхестествени очертания.

— Полиция! Стой!

Момчето се обърна. В дясната му ръка блесна деветкалибров пистолет. Лейтенант Пейдж тутакси натисна спусъка. Бам-бам-бам-бам-бам-бам! Шестте патрона улучиха целта. Младежът политна, отметна глава и падна по очи. Дългата му черна коса се разпиля. Той потръпна в предсмъртна конвулсия и застина.

Пейдж машинално презареди своя трийсет и осемкалибров револвер и тръгна към безжизненото тяло.

— Прибирайте се в патрулната кола, лейтенант! — прогърмя дрезгавият глас на сержант Руни. Проби си път през тълпата и клекна до момчето.

Лейтенантът се подчини и прибра оръжието. Колата беше с отворени врати. Двама полицаи вече бяха препречили уличката, за да спрат нарастващата тълпа от зяпачи.

Облян в пот, Уилям Руни се наведе и внимателно уви в кърпа оръжието, преди да го вземе от окървавените пръсти на младежа. После хвърли последен поглед към мъртвеца и бавно тръгна обратно.

— Това ли беше оръжието му, лейтенант? — Разтвори кърпата, докато наместваше едрото си тяло на задната седалка. Деветкалибровият пистолет се оказа плосък уокмен, марка „Сони“. Солистът на „Гъне енд Роузес“ все още виеше: „Нокин он хевънс доуоо-оррр!“ Пейдж се извърна. Сержантът се беше навел толкова близо до нея, че сигурно пак беше надушил алкохола. — Връщай се веднага в участъка! И се постарай да изтрезнееш, дяволите да те вземат!

Празната съблекалня миришеше на потни крака. Пейдж отвори своя шкаф и трескаво затърси скритата под сака водка, чиято прохлада тъй бързо отпускаше нервите. После се облегна на мивката и надигна шишето. Гълташе жадно, подобно на бедуин в пустинята, докато не изпи и последната капка. Изведнъж мивката стана някак си хлъзгава, а подът се заклати. Тя се огледа. Колко приятно би бил ода се сгуши под канапето! То обещаваше подслон и сигурност.

Петнайсет минути по-късно сержант Руни връхлетя в помещението.

— Лейтенант! Тук ли си? — Тежко запристъпва по пода. — Капитанът те вика. Веднага!

Тя лежеше свита под канапето с простряна напред дясна ръка и разпиляната руса коса закриваше лицето й. Едната й обувка се търкаляше на крачка от нея, а вдигнатата й пола разкриваше широка бримка на коляното. Руни побутна отворената длан с върха на обувката си.

— Лейтенант!

Наведе се и отметна косата й. Тя спеше. Полуотворените устни придаваха детско изражение на лицето й. Дишаше тежко. Не пропусна да забележи широките плоски скули, подчертани от избилата по тях руменина, правилния нос, дългите мигли. Дори и мъртвопияна, лейтенант Лорийн Пейдж все още си я биваше.

Той се изправи и я побутна с крак. Лорийн изстена и се сви още повече. Сержантът се огледа безпомощно и в този момент съзря празната бутилка в мивката.

— Намери ли я? — попита капитан Малъри.

— Намерих я. Мъртвопияна под канапето в съблекалнята. Бутилката сигурно е била скрита в гардеробчето й. — Руни постави шишето на бюрото на своя началник и сви рамене. — Зная, че от известно време пие, и няколко пъти разговарях с нея. Мислех, че ще се вземе в ръце и ще се откаже. Винаги измисляше някакви извинения — семейни проблеми и прочие.

Капитан Малъри се загледа през прозореца и тежко въздъхна.

— Моля те, веднага я разкарай оттук! Вземи й значката, ключовете, пистолета, всичко! Кажи й да не ми се мярка пред очите!

Не се наложи да прибира личните си вещи от гардероба, нито да подписва приемно-предавателен протокол. Някой се беше погрижил за всичко. Дрехите й бяха натъпкани в служебния сак, ключовете бяха прибрани, а пистолетът и значката — издадени срещу подпис. Стиснал здраво ръката й над лакътя, Руни я повлече по дългите коридори към изхода. Бе твърде пияна, за да осъзнае това, което ставаше. Комбинезонът й се подаваше през отворения цип на полата, тя залиташе ту напред, ту встрани и на два пъти щеше да се просне на цимента, ако Руни не я държеше здраво. Щом стигнаха до патрулната кола, той натисна главата й, за да се наведе и Лорийн се изхили. Побеснял, сержантът трясна вратата така, че автомобилът се залюля.