Линда Лаплант - Изкупление

— Забравих, извинявай. Ей сега ще изляза да взема нещо.

— Няма смисъл, не си прави труд. — Майк тръгна към спалнята и тя го последва.

— Да си правя труд ли? Това е работа за две минути. Ей сега ще се облека и…

— Поръчай нещо! До телефона съм оставил списък с магазините, които доставят продукти по домовете.

— Има ли изобщо нещо, което би пропуснал да запишеш, Майк?

— Да, и ти знаеш какво. — Той се обърна към нея и продължи да развързва вратовръзката си. — Все още не съм си записал кога съм спал с тебе за последен път. Трябва да има месец. Искаш ли да започна да си отбелязвам в кои дни можеш и в кои не можеш да отделиш време за това?

Лорийн тръгна към вратата, за да прекъсне разправията, и в този момент децата с радостни възклицания се хвърлиха към баща си. Той ги грабна, завъртя ги и се метна заедно с тях върху огромното легло. Не след дълго вече ги беше изкъпал, сресал и сложил в леглата. Двете момиченца вече заспиваха, прегърнали любимите си играчки, когато Майк се върна в кухнята. Лорийн седеше на масата с голяма чаша кафе.

— Няма ли да ги целунеш за „лека нощ“?

— Разбира се. — Тя стана рязко и се удари в ръба на масата. Той я изчака да излезе и отвори хладилника. — Един поглед към бутилката с водка му беше достатъчен.

— Поръча ли нещо за вечеря?

Лорийн тъкмо прегръщаше Сали и той трябваше да повтори въпроса си.

— Да, да — въздъхна отегчено тя, — поръчах пици, ще ги донесат всеки момент.

— Пици ли? — глухо повтори той. Дони Патерсън бе шефът му в адвокатската фирма и Майк искаше да го нагости с нещо по-специално, но не възрази и започна да нарежда масата. Чуваше как Лорийн имитира героите на някаква приказка и децата звънко се смееха. Извади най-хубавите чаши и салфетки, дори набързо излъска приборите и се залови със салатата.

— Няма ли да се облечеш за вечерята? — извика по посока на спалнята, докато старателно режеше доматите.

Тя лежеше на леглото със затворени очи. Съпругът й отвори гардероба и за момент се поколеба коя риза да избере. Гордееше се със скъпите си и елегантни дрехи, символ на професионалните успехи, които бе постигнал наскоро. Надяваше се скоро да стане съдружник във фирмата и знаеше, че външният вид е една от предпоставките за успеха.

— С какво се занимаваш сега? — Лорийн се протегна в леглото и се прозя.

— Случая Колъридж. Изглежда, ще успее да се разведе с жена си без много усложнения и дори ще получи родителските права над децата.

— Наистина ли? — безучастно отвърна тя, докато го наблюдаваше как разглежда една от ризите си.

— Харесваш ли тази риза?

— Да.

— Ти какво смяташ да облечеш?

— Може би костюма на „Шанел“ или на „Армани“? — Спусна крака на пода. Нямаше никакво желание да се среща с когото и да било, камо ли да ходи на кино или да вечеря със самонадеяни, амбициозни сноби като Патерсънови. — Не зная. Майк. Боли ме глава.

— Искаш ли аспирин?

— Не. По-добре да взема още един душ.

— Патерсънови са много важни за мен. — Майк я прегърна. — Нали разбираш, скъпа?

— Ще се държа като добро момиче, обещавам ти! — Тя го целуна и облегна глава на рамото му.

Майк я погали по бузата. Страстта, която жена му разпалваше у него след толкова години брак, винаги го удивляваше. Харесваше косата, очите, стройното й тяло.

— Всичко наред ли е, Лорийн? Да не си имала тежко дежурство? Притисна лице във врата му. Тежко дежурство ли? Неясният противен спомен за изминалата нощ я сряза като нож. Тя простена. На Майк му се стори, че тя просто го желае, и започна бавно да сваля халата от изящните й рамене.

— Трябва да се преоблека. — Освободи се от прегръдката му и тръгна към банята.

— Какво става, Лорийн?

— Нищо, Майк. Може би съм преуморена.

Той започна бавно да се облича. Погледът му попадна на снимката върху нощното й шкафче, на която беше снимана заедно със своя някогашен колега — тъмнокос, мрачен мъж, с когото няколко години работеха като патрулна двойка. Тя го наричаше Лубрински. След смъртта му се бе променила и беше станала някак си недостъпна. Няколко пъти се бе опитвал да заговори за него, но напразно. Дразнеше я дори споменаването на името му. Майк не каза нито дума, когато снимката на застреляния при акция полицай се появи на нощното й шкафче. Не успя да я убеди да вземе няколко седмици отпуск. Тъкмо обратното, бе поискала увеличаване броя на нощните дежурства.

С ироничното си изражение мъртвият Лубрински сякаш му се надсмиваше, но той бе убеден, че между него и Лорийн не е имало нищо. Знаеше, че жена му се възхищаваше от своя колега. Беше се срещал с него един-два пъти, но мълчаливият, затворен мъж никога не предизвика у него ревност и подозрение.