Морис Льоблан - Отмъщението на Калиостро

Инспектор Русо отново вдигна рамене.

— Възможно е… Но не съм очевидец.

— Нито пък аз…

— Следователно нищо не доказва, че работите са се случили точно тъй или че господин Бартелми не е подготвил сам посегателството, на което госпожица Гаварел стана жертва.

— Нищо не доказва това действително — съгласи се Раул. Стана късно. Помощник-инспекторът трябваше да се върне в Париж, а стомахът на господин Руслен почваше да се обажда. Той тихичко попита слугата дали наоколо се намира някакъв добър ресторант.

— Господин следовател — каза Раул д’Аверни, — ако желаете да приемете поканата ми да вечеряте с мен, мисля, че не ще се нахраните лошо…

Той покани и главния инспектор, който отказа с негодувание, тъй като не искал да прекъсва следствието. Ролан извика настрана Раул д’Аверни и каза развълнувано:

— Господине, вярвам във вас… За сестра ми ще бъде отмъстено, нали?… Толкова я обичах…

Той потвърди:

— Ще бъде отмъстено. Но, струва ми се, вие можете най-много…

Погледна я право в очите и повтори:

— Разберете добре, госпожице, вие най-много можете да ни помотаете. Има една ужасна загадка, върху която няма никаква светлина. Не преставайте да мислите за нея! Спомнете си дали вашата сестра не е имала неприятел, дали няма нещо в живота й, което да е събудило ревност или омраза… И ни дръжте в течение. От моя страна… Аз изцяло ще се посветя на вас… И ще успеем.

Обядът, който Раул даде и на който присъства и Фелисиен-Шарл, зарадва много господин Руслен, който изказваше възхищението си с постоянни комплименти и възклицания.

— Чудесен рак… Ами виното!… А тая кокошчица!…

— Знаех слабостите ви, господин следовател — каза му Раул д’Аверни.

— Я виж! От кого?

— От един мой приятел, присъствал при разкриването на прочутата афера на замъка д’Орсак, където вие направихте чудеса.

— Аз? Просто оставих работите да си вървят по реда.

— Да, познавам теориите ви. Когато има любовна драма, самите актьори на драмата чрез разнищването на страстите си разпръсват мрака.

— Много жалко, че и днес не е така. Кражба на пари, на огърлица… Никакъв интерес.

— Кой знае? На Елизабет Гаварел е била устроена клопка.

— Да, клопката с прерязаната стълба. Но наистина, вие много ли вярвате на тая предумишленост? Вярвате ли, че има две различни дела?

— Господин инспектор, не виждайте в мен детектив, а любител с дребни таланти… Не… Много съм чел. Ала никога детективски романи: това ме изморява. Но „Съдебен вестник“… И разкази за истински престъпления. От тия четива съм извлякъл опит и съм изградил своите възгледи Понякога верни… Понякога грешни… Които в някои случаи ми помагат да говоря наслуки… И да учудвам второразредни полицаи… Като тоя добряк Русо. Истината е, че всичко е дяволски тъмно! Едно само е ясно: господин Гаварел не иска да бъде заподозрян, че е крил банкноти. Да допуснем, че се намери сивата платнена торбичка. За какво би му послужила тя, ако в нея вече няма нищо?

— Правилно — каза господин Руслен. — Първата грижа на крадеца ще бъде да разшие торбичката и да заграби съдържанието й. Така че шансът да се намерят банкнотите е малък…

Фелисиен мълчеше. През време на вечерята той с внимание слушаше Раул д’Аверни, но не се обади.

Към три часа господин Руслен заведе събеседниците си в градината на „Клематитите“, където отново намериха инспектора.

— Е, господин инспектор, нещо ново? Русо прие най-надменния си вид.

— Нищо особено. Ходих в клиниката да наобиколя господин Жером Елмас и говорих с лекарите. Макар животът му да не е в опасност, не позволиха основно да го разпитвам. Всичко, кое то ми каза, е: сторило му се, че типът, който го последвал и нападнал, излязъл от пътечката, водеща към езерото.

— А злодейският нож?

— Невъзможно е да се намери.

— Другият ранен?

— Неговото състояние е все тъй тежко и още не смеят да се произнесат.

— За него никакви сведения ли няма?

— Никакви.

Инспекторът млъкна, после се изпусна и каза разсеяно:

— И все пак… Аз успях да установя един много интересен факт.

— Какъв?

— Индивидът, който е бил нападнат през нощта, вечерта е влизал в тази градина.

— Какво казвате? В тази градина?

— Точно в нея.

— Но как?

— Промъкнал се, използвайки влизането на господин Фелисиен-Шарл, когато той след убийството на госпожица Елизабет е искал да види сестра й Ролан.

— А после?

— После се слял с тълпата, привлечена от гърмежа и нахълтала по всички възможни начини, преди още да бъде въдворен ред.