Морис Льоблан: Отмъщението на Калиостро

След обяд четиримата влязоха в студиото — обширна стая, съвсем интимна по наредбата на мебелите, дреболиите и книгите. Прозорецът, широко отворен като в английските жилища, гледаше към тясна полянка, която делеше вилата от езерото. Неподвижната нетрепваща вода отразяваше кичестите дървета, чиито висящи клони докосваха отраженията си в огледалната повърхност. Навеждайки се, човек можеше да съзре вдясно, на шестдесетина крачки, другата вила — „Оранжерията“, където живееше чичо Филип. Много нисък плет разделяше двете градини, но ивицата зелена трева изцяло заобикаляше езерото.

Елизабет и Ролан се хванаха за ръце. Те, изглежда, безкрайно се обичаха. Ролан изразяваше безпокойство и бе готова да се жертва за сестра си, защото след боледуването здравето на Елизабет изискваше предпазливост.

Като я остави с годеника й, Ролан седна пред пианото и повика Фелисиен-Шарл, а той потърси начин да се изплъзне.

— Извинявам се, госпожице — каза той, — но днес обядвахме по-късно, пък работата ми винаги започва в един и същи час.

— Не ви ли остава никакво свободно време?

— Тъкмо защото съм свободен, трябва да бъда точен. Още повече че господин д’Аверни пристига утре рано сутринта. Цялата нощ ще пътува с автомобил.

— Колко се радвам, че отново ще го видим! — възкликна тя. — Той е толкова симпатичен, толкова интересен!

— Тогава разбирате желанието ми.

— Въпреки това седнете… За минутка само… Той я послуша и млъкна.

— Говорете — каза тя.

— Да говоря ли, или да ви слушам?

— И едното, и другото.

— Ще говоря само ако не свирите.

Тя не отвърна. Непринудено изсвири няколко фрази, нежни и всеотдайни като изповед. Дали правеше опит да му внуши някаква тайна, или искаше да го подтикне към по-голяма непринуденост и повече чувство? Ала той мълчеше.

— Хайде, идете си! — заповяда тя.

— Да си отида?… Защо?

— Достатъчно говорихме днес — пошегува се младото момиче.

Той се подвоуми учуден. И тъй като тя продължи да свири, започна да наблюдава Елизабет и Жером, които тихо си приказваха седнали един до друг. Те се гледаха и музиката още повече ги сближаваше.

Изтекоха двадесетина минути.

Накрая Елизабет стана и каза:

— Жером, дойде време за всекидневната ни разходка. Тъй хубаво е човек да се плъзга по водната повърхност между клоните.

— Благоразумно ли е, Елизабет? Вие още не сте съвсем добре.

— Как не, как не! Напротив, това ще бъде почивка, която ще ми подейства благоприятно.

— Обаче…

— Обаче аз ще намеря лодката и ще я докарам пред полянката. Не мърдайте, Жером!

Тя се качи в стаята си както всеки ден, отвори бюрото и по навик написа няколко реда в една тетрадка, в която си водеше дневник и където по-късно се намериха последните й думи:

Жером ми се видя малко разсеян, занесен. Попитах го за причината, а той ми отговори, че се лъжа. След като отново настоях, ми даде същия отговор, ала все пак по-боязливо:

— Не, Елизабет, нищо ми няма. Какво бих желал повече от това? Нали ще се оженим и почти едногодишният ми блян ще се осъществи. Но…

— Но?

— Понякога се страхувам от бъдещето. Знаете, че не съм богат и че съм близо тридесетгодишен, а нямам никакво положение.

Поставих ръка на устните му, като се смеех.

— Но пък аз съм богата… Разбира се, не и(е можем да си позволяваме луди работи. Но защо сте толкова амбициозен?

— Амбициозен съм за вас, Елизабет, не за себе си. Нямам належащи нужди.

— Но и аз също, Жером. Задоволявам се с малко, например да бъда щастлива. Друго не искам — казах аз, смеейки се. — Ето, не е ли решено, че ще живеем тук съвсем просто, докато някоя добра фея не ни донесе съкровището, което ни се пада?…

— А аз не вярвам в съкровища — каза той.

— Как? Но нашето съществува, Жером… припомнете си какво ви разказвах!… Този стар приятел на родителите ни, далечният братовчед, когото не сме виждали от години и който не ни се е обадил, но който много ни обичаше… Колко пъти старата гувернантка Амели ми е казвала: „Госпожице Елизабет, вие ще бъдете много богата. Старият ви братовчед Жорж Дюгривал ще ви остави цялото си състояние. Както изглежда, и той е болен…“ Виждате ли, Жером?

Жером потръпна.

— Пари… Добре. Но аз бих искал работа. Това, което желая на вас, Елизабет — каза той, — то е съпруг, който би ви правил чест…

Той не каза нищо повече. Аз се смеех. Жером… Мили Жером, мисли ли се за бъдещето, когато тъй нежно се обичаме?…

Елизабет остави перото. Тайната й бе доверена. Тя се приготви, напудри се, оживи лицето си с малко червило, провери дали закопчалката на хубавата бисерна огърлица, която имаше от майка си и която винаги носеше, е здрава, и слезе, за да отиде в градината на чичо си Филип при трите дървени стъпала, където беше завързана лодката.