Морис Льоблан - Принцът Жерико

Елен Рок помръдна и глухо въздъхна. Старата му рана трябваше да го измъчва ужасно, защото на два пъти удари главата си в килима, стенейки.

Паскарела вдигна ръка. Лицето и беше безпощадно. Беше настъпил часът да отмъсти за сестра си. Тя повдигна още малко ръка, а дланта и стисна конвулсивно дръжката на оръжието. Натали я оставяше да действа. Трябваше това да се случи. То беше съобразено с разума и със справедливостта, и тя изпитваше едновременно ужас и задоволство…

Но в момента, когато Паскарела се стегна за последното, усилие, у нея се почувства нещо като огъване на цялото й същество, непредвидено изгубване на волята й. Ръката омекна. Оръжието падна. Изразът изведнъж стана по-човешки и отчаян. В действителност актът превишаваше силите й. Тя не би могла, тя не можеше да удари този, когото обичаше в дъното на сърцето си. И започна да плаче на колене пред него, да плаче, без да разбира, без да прощава, но и без да мрази.

Когато Максим се върна от безплодното си преследване, Паскарела беше изчезнала. Натали се беше затворила в стаята си…

Старият Жофроа, пазач и единствен обитател на замъка Плуванек, чиито величествени руини са разположени на края на Бретан, близо до морето и в покрайнините на вековна гора, правеше всекидневната си обиколка. Куцукайки, подпирайки се на чепатия си бастун, облечен в късо сако с кадифени галони и изтъркан черен панталон, той премина през останките на разрушените кули и на срутената капела, хвърли поглед към централната кула и се добра до крепостната стена. Стигнал там, недалеч от постоянно отворената решетка, той се спря пред четвъртата бойница отдясно — защото наистина тази стена със зъбери и подпори имаше както прикрития, така и бойници — той се наведе и откри няколко пресни следи върху влажната земя.

След като ги преброи, се върна при главната кула, единственото му възможно убежище. Той спеше на тавана, като поддържаше на партера и на първия етаж залата на стражите и трите малки стаи, обитавани някога от починалите му господари. Жофроа изкачи петнадесетте стъпала, водещи към широка площадка, от която се влизаше в залата на стражите, и, изглежда не беше учуден да види там непознати нему лица. Това бяха посетители, господин и дама, влезли вътре, докато той е обикалял.

Той им каза с доверителен тон и с усмивка, огряваща цялото му прорязано от бръчки лице:

— Тази сутрин пак са идвали, за четвърти път… Видях следите им… Трима са… Това трябва да са тримата мародери, които са се настанили в празните колиби на дърварите, докато търсят работа.

Залата беше голяма, овална като кулата, а двата огромни прозореца сякаш пробиваха стените й. Те гледаха към останките на зле поддържана градина, в която гърбиците на заровените камъни надигаха килими от бръшлян. Залата беше уютна и като гледа огромната камина с горящите пънове, подредените мебели, свежите цветя, книгите, стария часовник, чието махало се движеше насам-натам, ловните рогове, чекръка, сбирките от саби, шпаги и пушки, както и колекцията стари портрети, наредени по стените, човек би казал, че тя винаги е била обитавана.

Ала от долната страна на стълбището женски глас извика:

— Жофроа!

— Ах, вие ли сте, госпожице Армел — отвърна старецът, като се върна на площадката. — С какво мога да ви услужа?

— Няма ли го там?

— Не, госпожице.

— Никакви новини ли няма?

— Никакви.

— Остава за утре. Днес слез да набереш цветя. Хвърли тези от вчера.

— Добре, госпожице.

Като се обърна към двамата туристи, им каза поверително:

— Това е госпожица д’Анилис… от замъка Анилис на един час оттук. Много красива дама! По-рано идваше с магарето си. Но то умря от старост.

След като каза това, той се отдалечи, без да се безпокои повече за господина и дамата.

Те чуха стъпките му и почукването на бастуна по стълбището, а през единия от прозорците го видяха да се отдалечава, придружавайки висока натежала жена, облечена в демодирани дрехи, даващи й вид на нещо средно между селянка и благородничка. Те разговаряха оживено.

Господинът и дамата започнаха да оглеждат залата, като четяха заглавията на книгите и надписите от портретите на предците.

— Искате ли да ви кажа какво мисля, Натали? — извика посетителят. — Ами ето, стаята създава впечатление, че не е обитавана, въпреки че благоговейно е поддържана във вида, сякаш някой живее в нея. Това между впрочем ни казаха и в хотела в Брест. Господарката на Плуванек се е споминала, синът й също, а старият управител, който не е с всичкия си, се грижи за имението, както може, т.е. зле.