Морис Льоблан - Принцът Жерико

— Виждате добре, че ме предпазва, бедни ми Форвил. Само името му е достатъчно, за да предотврати нещастното стечение на обстоятелствата… Ах, колко сте комичен! И колко ви е страх!

Той пристъпи към нея, бесен от гняв.

— Страх от този бандит ли? Съвсем не. Но си давам сметка какво представлява той за вас, Натали. Ако сте в опасност, именно него викате на помощ! Неговото име идва на устните ви! И вие се осмелявате да казвате, че ви е безразличен?

Той се задави, гласът му трепереше, а лицето му беше намръщено Натали позвъни.

— А? Какво правите? — извика Форвил…

Смехът й се усили.

— Бъдете спокоен. Не звъня за него. Викам камериерката.

— С какво намерение?

— О, господи, за да ви покаже пътя към изхода.

— О, не правете това — процеди гневно той. Прислужничката почука. Натали се поколеба. Но беше достатъчно да не остава сама и Форвил да го разбере, затова, като отвори вратата, каза простичко:

— Сюзан, телефонирайте в гаража да ми приготвят автомобила за четири часа.

— Добре, госпожо.

На свой ред тя пожела да се прибере в покоите си. Форвил, на пръв поглед по-спокоен, се опита да я задържи.

— Никога няма да ми простите, нали?

Тя отвърна с презрителен жест:

— Защо не? Просто бяхте смешен.

— Значи ще ви видя пак?

— Бога ми, не мога да се ангажирам отсега.

Той настоя:

— Напротив, можете да се ангажирате… Желая да се ангажирате или поне да ми дадете точен отговор, затова ви питам дали ще ви видя пак или не.

— Не — каза тя, оставайки на прага. Той отново се развихри.

— Заради този човек, нали? Заради този клетник?… Почакайте за миг, Натали. Не можем да се разделим така… Не сме си казали всичко, което трябваше.

— Казахме си абсолютно всичко.

— Останете, Натали, в противен случай разговорът отново ще започне, но в по-неблагоприятни за вас условия, кълна ви се!…

— Не се страхувам от вас.

— Защото той без съмнение ви закриля, нали?

— Кой?

Тя затвори вратата под носа му. Той чу шума от превъртането на ключа и от дърпането на резето.

— Ах, толкова по-зле за теб! — промърмори той, като вдигна юмрук, сякаш да счупи дървената преграда. — Не бях съвсем решен да действам. Но толкова по-зле за теб! Сама си виновна за това, което ще се случи.

Тръгвайки, той забеляза снимката на Елен Рок във вестника и си каза:

— Най-сетне, време е да свършим с това. Този мошеник действа в сянка не знам с каква цел и ако не искам да изостана…

Излезе.

Навън чакаха таксита. Той направи знак на шофьора, качи се и заповяда:

— Версай, по пътя за Вил д’Авре.

Таксито потегли. Един млад мъж с каскет, потънал в пардесюто си, който сякаш беше на пост на тротоара, дочу изречението. Той се затича към автомобила, паркиран на съседната пряка, в който се намираше друг мъж.

— Правилно сме отгатнали, че ударът е предвиден за днес, Елен Рок.

— За Версай ли замина?

— Да…

— Всичко е наред. А по кой път?

— За Вил д’Авре.

— Да минем но този през Севр. Ще стигнем преди него.

И барон Елен Рок добави:

— Ах, Максим! Ето една експедиция, която ми харесва! Без да смятаме факта, че това е още една крачка към истината!…

Натали винаги изпитваше удоволствие да се срещне с Мюриел Уотсьн, една от малкото й приятелки от пътувания и луксозни хотели. Преди няколко дни тя беше предупредена за скорошното й пристигане в Париж. Сутринта Мюриел й беше позвънила от Версай където бе отседнала в къща на булевард „Дьо Ла Рен“, току-що наета за през лятото.

В четири часа H ата ли се качи в колата си и даде необходимите разпореждания на шофьора. Тя избра трети път, по-дълъг, през Роканкур. Пътуването я отмори. Тя почти не мислеше за заплахите на Форвил, които по-скоро я разсмиваха. В действителност от цялата сцена, впрочем не продължила повече от тридесет или четиридесет минути, тя си спомняше само вика, който изпусна, когато Форвил я държеше в обятията си и беше заплашена от насилническата му целувка. Елен Рок!… Елен Рок!… Ужасът въобще не беше оставил следа у нея. Но този вик още звучеше в ушите й и въпреки че се стремеше да го оправдава като шега или като хитрост, много добре знаеше, че той беше израз на мъчителното й безпокойство и че цялата й надежда в продължение на секунда се вплиташе тези три срички: Елен Рок!…

Това я учудваше. Тя никак не беше излъгала, казвайки на Форвил, че Елен Рок й вдъхваше по-скоро отчуждение, а, от друга страна, не преставаше да открива безразличието на този човек към нея. Тогава защо го повика? Какво беше това необмислено доверие.? Дали тя не смяташе за естествено и нормално той да е неин телохранител и да е винаги готов да й помогне? А когато беше заплашена, неговото име изплуваше от дълбините на съзнанието й.