Натаниел Хоторн - Експериментът на доктор Хейдигър

— Скъпи ми стари докторе — извика тя, — бъди любезен да ми дадеш още една чаша!

— Разбира се, мила моя госпожо, разбира се! — отвърна услужливият доктор. — Ето, аз вече съм напълнил чашите!

И наистина, четирите чаши стояха пълни до ръба с тази чудесна вода, която тихичко кипеше на повърхността и наподобяваше нежния блясък на диаманти. Залезът щеше да настъпи толкова скоро, че стаята бе станала по-тъмна от всякога. От вътрешността на вазата обаче струеше мека лунна светлина и падаше както върху четиримата гости, така и върху благообразната фигура на доктора. Той седеше в изкусно резбовано дъбово кресло с висока облегалка, посивял, с израз на достойнство, което много би прилягало на самото време, чиято власт никога не е била поставяна под съмнение, освен от тази щастлива компания. Даже и когато гълтаха третата порция от Извора на младостта, те почти се страхуваха от тайнственото изражение на лицето му.

В следващия миг обаче, вълна на младост и веселие бликна във вените им. Сега се намираха в щастливото юношество. Възрастта, с нейната окаяна върволица от грижи, мъки и болести, приличаше на кошмар от някакъв сън, от който току-що за щастие се бяха събудили. Свежата непорочност на духа, загубена така рано, без която последователните събития в света бяха приличали просто на галерия от избледнели картини, отново придаде очарование на всичките им планове. Чувствуваха се като новосъздадени същества в една новосъздадена вселена.

— Млади сме! Млади сме! — ликуваха те.

Младостта, както и дълбоката старост, бе заличила трайно отпечатаните белези на средната възраст и в същото време ги бе погълнала всичките. Бяха група весели младежи, почти побъркани от прилива на палавостта на своята възраст. Най-странен в цялата им веселост бе импулсът да подиграват немощта и упадъка, чиито жертви бяха съвсем доскоро. Присмиваха се високо на старомодните си дрехи, широкополите палта и саката с капаци на джобовете на младежите и древната рокля и шапка на цъфтящото момиче. Един куцукаше през стаята като някакъв болен, от подагра дядо, друг, накривил очила на носа си, се правеше на дълбоко потънал в напечатаната с черни букви магическа книга, трети се стараеше да подражава на благопристойното достойнство на доктор Хейдигър, седнал в едно кресло. След това всички се развикаха весело и заскачаха из стаята, Вдовицата Уичърли — ако разбира се такова свежо девойче можеше да се нарече вдовица — припна към креслото на доктора с немирна усмивка на розовото си лице.

— Докторе, мило старче — извика тя, — стани да танцуваш с мене! — И тогава четиримата млади започнаха да се смеят още по-високо като си представиха каква гротескна гледка ще представлява бедният стар доктор.

— Моля да ме извините — отвърна докторът кротко. — Аз съм стар и страдам от ревматизъм. Моето време за танци е отдавна отминало. Но всеки от тия весели млади джентълмени ще бъде щастлив да ви има за партньорка.

— Танцувай с мене, Клара! — извика полковник Килигрю.

— Не, не, аз ще й бъда партньор! — обади се господин Гаскон.

— Преди петдесет години тя ми обеща ръката си! — възкликна господин Медбърн.

Всички се събраха около нея. Един сграбчи страстно и двете й ръце, друг я обгърна през кръста, трети зарови ръка в блестящите къдри, скупчени под шапката на вдовицата. Зачервена, задъхана, гълчаща, подскачаща, засмяна, горещият й дъх парваше по ред лицата на тримата. Дърпаше се да се освободи и все пак оставаше в тройната им прегръдка. Не би могло да има по-жива картина на младежко съперничество за омайваща красавица като награда. Поради някаква странна заблуда, дължаща се на тъмнината в стаята и на старовремските дрехи, които все още носеха, разправя се, че високото огледало отразило фигурите на трима стари, посивели, съсухрени дядовци в нелепа борба за кльощавата грозота на една сбръчкана бабичка.

Но те бяха млади — разгорещените им страсти доказваха това. Доведени до лудост от кокетството на момичето-вдовица, която нито даряваше, нито напълно скриваше благоразположението си, тримата съперници започнаха да си разменят заплашителни погледи. Все още хванали красивата награда, всеки протягаше свирепо ръце към гърлата на другите двама. Както се боричкаха насам-натам, масата се прекатурна и вазата се разсипа на хиляди късчета. Скъпоценната вода на младостта потече в бистро ручейче по пода като измокри крилата на една пеперуда, престаряла в залеза на лятото и кацнала там, за да умре. Насекомото изпърха леко в стаята и кацна на белоснежната глава на доктор Хейдигър.