Роберт Хюлик - Двамата просяци

— Кой е?

— Нося съобщение от магистрата Луо за някоя си госпожица Розова Роса — учтиво се обади съдията.

Вратата веднага се отвори. Невисока жена в тънка домашна роба от бяла коприна покани двамата мъже да влязат. Докато ги въвеждаше в откритата към предния двор приемна, съдията забеляза, че въпреки дребния си ръст тя има прекрасна фигура. След като влязоха, жената с любопитство огледа посетителите, после ги покани да седнат на пищно резбования диван от палисандрово дърво и каза с известно колебание:

— Аз… съм Розова Роса. С кого имам честта…

— Няма да отнемам много от времето ви, госпожице Лян — прекъсна я съдията.

Огледа я. Имаше изящно изваяно подвижно лице с изразителни бадемови очи и деликатна малка уста — жена с изключителна интелигентност и чар. И все пак нещо не се връзваше с предположението му. Очите на Ди обходиха елегантно обзаведената приемна. Погледът му се спря на висока етажерка от полиран бамбук, окачена до страничния прозорец. На всяка от трите полици, разположени една над друга, имаше по една редица красиви порцеланови саксии с орхидеи. Въздухът бе пропит с нежния им аромат. Съдията посочи към етажерката и каза:

— Магистратът Луо ми е разказвал за хубавата ви колекция от орхидеи, госпожице Лян. И аз много ги обичам. О, но я погледнете… Ех, колко жалко! Втората на най-горната полица е започнала да вехне. Струва ми се, че има нужда от специални грижи. Бихте ли я свалили, за да я разгледам?

Тя го погледна изпитателно, но очевидно реши, че е по-добре да поддържа непринудения тон с този странен приятел на магистрата Луо. Взе от ъгъла една бамбука стълба, подпря я на етажерката и чевръсто се заизкачва, като свенливо придръпваше тънката роба около красивите си нозе. Точно когато се канеше да поеме саксията, съдията внезапно се приближи до стълбата и непринудено каза:

— Господин Уан ви наричаше Орхидея, нали, госпожице Лян? Несъмнено ви приляга много повече от Розова Роса.

Госпожица Лян замръзна на място. Гледаше надолу към съдията с все по-разширяващи се от страх очи. Той добави рязко:

— Господин Уан стоеше точно на моето място, когато вие стоварихте саксията върху главата му, нали?

Тя се олюля. Нададе вик и трескаво затърси опора, за да не падне. Съдията стисна здраво стълбата. После посегна нагоре, хвана я през кръста и я свали на пода. Тя притисна ръце към задъханите си гърди и прошепна:

— Не зная… Кой сте вие?

— Аз съм магистратът на Пуян — хладно отвърна съдията. — След като сте убили Уан, вие сте заместили счупената саксия с нова и сте посадили друга орхидея. Затова е клюмнала…

— Не е вярно! — изкрещя тя. — Подъл клеветник! Аз ще…

— Имам доказателство — прекъсна я съдията. — Един от слугите на съседите ви е видял как влачите мъртвото тяло към канала зад дома. Освен това намерих в стаята на Уан бележка, в която той пише, че се страхува да не го убиете, след като сте си намерили богат покровител, готов да се ожени за вас.

— Ах, този подлец! — извика тя. — Закле се, че не пази никакви писмени… — тя прехапа гневно червените си устни и замълча.

— Известно ми е всичко — с равен глас каза съдията — Уан е искал нещо повече от седмично посещение. Така е застрашил връзката ви с магистрата Луо, която не само би донесла добри пари за вас и за господ Куан, но и би осигурила живота ви. Затова сте убили любовника си.

— Любовник?! — изкрещя тя. — Да не си мислите, че бих позволила на този сакат нещастник дори да ме докосне! Стигаше ми, че трябваше да понасям гнусните му милувки преди, още в столицата.

— И все пак сте го пускали в постелята си и тук — с презрение изсумтя съдията.

— Знаете ли къде спеше? В кухнята! Изобщо не биваше да му позволявам да идва тук, но ми беше полезен, защото отговаряше вместо мен на любовните писма, които получавах, а освен това купуваше и отглеждаше тези орхидеи, та да имам цветя, които да вплитам в косите си. Изпълняваше също ролята на портиер и носеше чай и освежителни напитки, когато при мен беше някой от любовниците ми. За какво друго според вас му позволявах да идва тук?

— Предполагам, защото е харчел всичките си пари заради вас… — сухо отвърна съдията.

— Проклет глупак! — отново избухна тя. — Даже когато му казах, че между нас всичко е свършено, продължи да се влачи след мен. Говореше, че не можел да живее, без поне от време на време да вижда лицето ми… Гнусен дрипльо! Тази смехотворна всеотдайност вредеше на името ми. Заради него се наложи да напусна столицата и да се заровя в това затънтено място. И каквато съм глупачка, вярвах на престорените усмивки на този нещастник. Да остави бележка, с която ме обвинява! Той ме съсипа.