Роберт Хюлик - Двамата просяци

Съдията Ди погледна към най-големия си син, който влачеше един стол между колоните, заместващи предната стена на хола, и подвикна:

— Стига си тътрил този стол! Направете каквото ви казах! И тримата!

— Да, господарю! — в хор изчуруликаха момчетата. Докато децата се изнизваха, съдията каза на Хун:

— Нареди на надзорника каналът да бъде покрит, Както трябва, и хубаво го нахокай. Тия хора са длъжни да се грижат за доброто състояние на улиците в своите квартали. Между другото, Хун, чувствай се поканен на Нашата скромна семейна вечеря.

Старецът се поклони с благодарствена усмивка.

— Отивам да затворя канцеларията, господарю. След половин час ще се явя в покоите ви.

Когато сержантът излезе, съдията си помисли, че и той самият трябва да смени церемониалната си роба от корав зелен брокат с удобна домашна дреха. Но не му се разделяше с тишината в опустялата приемна и си каза, че няма да е зле да изпие още една чаша чай тук, Отвън в парка също бе станало по-тихо. Хората се разотиваха по домовете си за вечерния ориз. По-късно отново щяха да се стълпят на улиците, за да се порадват на разноцветните фенери и да пийнат по нещо в околните винарни. Съдията остави чашата и си помисли, че може би не трябваше да дава свободна вечер на Ма Жун и на другите си двама помощници, защото не бе изключено по-късно да избухнат неразбории в квартала с вертепите. На всяка цена трябваше да каже на началника на стражата да удвои броя на хората по улиците.

Ди отново посегна към чашата, но замръзна на мястото си и се загледа втренчено в тъмното дъно на хола. Беше влязъл висок стар човек. Изглеждаше облечен в оръфана роба. Нямаше шапка на главата си, дългите му коси висяха на кичури. Той тихо закуцука през приемната, като се подпираше на извита тояга. Сякаш не забеляза съдията и мина край него с наведена глава. Ди понечи да извика и да го попита как така влиза без предизвестие, но думите замръзнаха в гърлото му. Той застина, втрещен от внезапен ужас. Старецът сякаш мина направо през големия шкаф и безшумно изчезна в градината. Съдията скочи и изтича към стъпалата, които водеха натам.

— Хей, вие! Върнете се! — гневно извика той.

Отговор не последва. Ди слезе в окъпаната от лунното сияние градина. Нямаше никой. Той побърза да претърси ниските храсти покрай оградата, но не намери нищо. Малката врата, която извеждаше навън към парка, както обикновено беше заключена и добре залостена.

Съдията остана прав и неподвижен. Неволно потрепери и се загърна по-плътно с робата си. Беше видял призрака на мъртвия просяк.

След известно време се овладя. Обърна се рязко, качи се обратно в приемната и тръгна по мрачния коридор, който водеше към предната част на личните му покои. Отвърна разсеяно на почтителния поздрав на слугата, който стоеше до вратата и палеше двата пищно оцветени фенера, окачени над нея. После пресече централния двор на съдилището и влезе в канцеларията.

Чиновниците си бяха отишли. Завари само сержант Хун, който на светлината на една едничка свещ разпределяше струпаните върху писалището документи. Старият служител вдигна учуден поглед към съдията.

— Помислих си, че все пак бих могъл да хвърля едно око на оня умрял просяк — нехайно каза Ди.

Хун бързо запали нова свещ и поведе съдията през мрачните пусти коридори към тъмницата зад съдебната зала. В едно странично помещение върху чамова маса лежеше слаба фигура, покрита с тръстикова рогозка.

Съдията взе свещта от Хун и му направи знак да отметне рогозката. Вдигна нагоре светлината и се взря в безжизненото изтерзано лице. Беше прорязано от дълбоки бръчки, с хлътнали страни, но нямаше грубите черти, както би могло да се очаква у един просяк. Мъжът изглеждаше петдесетгодишен. Дългите му разрошени коси започваха да сивеят. Тънките устни под късите мустаци бяха разкривени в грозна мъртвешка гримаса. Нямаше брада.

Съдията разтвори долната част на парцаливата, покрита с кръпки дреха. Посочи безформения ляв крак и каза:

— Сигурно преди години е счупил коляното си и то не е било наместено, както трябва. Вероятно силно е куцал.

Сержант Хун вдигна дългата закривена тояга, оставена в ъгъла и каза:

— Доста е висок и се е подпирал на тази дълга патерица. Намерена е недалеч от него на дъното на канала.

Съдията кимна. Опита се да повдигне лявата ръка на трупа, но тя се бе вкочанила. Наведе се, огледа внимателно ръцете, после се изправи и каза:

— Погледни тук, Хун. Меки ръце без мазоли… дълги, добре поддържани нокти… Обърни тялото!