— Вярно! — замислено каза Гуо. — Не бях помислил за това. Толкова съм объркан… — После добави тихо, сякаш на себе си: — Ще ми бъде толкова самотно…
Съдията стана от стола си и отиде при него. Попита:
— Онова малко момиченце на госпожа Лу още ли е у вас?
— Да — каза Гуо с измъчена усмивка. — То е чудесно дете! Жена ми много се беше привързала към него.
— В такъв случай не ви остава нищо друго, освен да изпълните дълга си, господни Гуо! — твърдо каза съдията. — Веднага щом приключи делото срещу госпожа Лу, ще осиновите детето и то ще стане ваша дъщеря.
Гуо отправи пълен с признателност поглед към съдията и каза тъжно:
— Бях толкова потресен — дори не се сетих да ви се извиня за това, че при аутопсията пропуснах да забележа гвоздея, Ваша Милост. Надявам се…
— Да забравим миналото! — бързо го прекъсна съдията.
Гуо падна на колене и докосна три пъти пода с челото си. После стана и каза просто:
— Благодаря ви, господарю! — И докато се обръщаше, за да си тръгне, добави: — Ваша Милост има голямо сърце и добра душа!
После се повлече към вратата, а на съдията се стори, че са го ударили с камшик през лицето.
Ди се върна при писалището и тежко се отпусна на стола си. Изведнъж си спомни думите на Гуо за угризенията на жена му.
„Радостта е мимолетна, угризенията — вечни…“ Да, тя наистина е знаела цялото стихотворение… „О, да може с нова обич…“ Той подпря глава на писалището.
Мина дълго време, преди да се изправи. В паметта му се възкреси един отдавна забравен разговор с баща му. Преди тридесет години, току-що взел първия изпит, Ди бе споделил с него смелите си планове за бъдещето. „Вярвам, че ще отидеш далеч, Жендзие — бе казал баща му, — но се готви за неизброими страдания по пътя си! А когато стигнеш там, на върха, ще се почувствуваш много самотен.“ Ди бе отвърнал самоуверено: „Страданието и самотата правят мъжа силен, господарю!“ Тогава не бе разбрал тъжната усмивка на баща си. Но сега я разбираше.
Слугата внесе чайник с горещ чай и съдията бавно изпи една чаша. Помисли си: „Колко е странно: животът си тече, все едно, че нищо не се е случило! Умря Хун… Един мъж и една жена ме накараха да се засрамя от себе си… А аз седя тук и пия чай. Да, животът продължава, но аз вече не съм същият. Той си тече, но аз не желая повече да участвувам в него.“
Беше капнал от умора. Спокойствие, мислеше си Ди, живот в уединение. Но знаеше, че не може да се оттегли от живота. Уединението беше за хора без задължения, а неговите бяха твърде многобройни. Беше се заклел да служи на държавата и народа, имаше жени и деца… Не можеше малодушно да избяга от задълженията си към тях. Трябваше да издържи… да продължи!
Взел това решение, съдията остана така, дълбоко замислен.
Изведнъж вратата шумно се отвори. Ди се стресна, изтръгнат от унеса си. В кабинета се втурнаха тримата му помощници.
— Ваша Милост! — възбудено извика Цяо Тай. — Двама висши сановници са пристигнали от столицата. Пътували са цяла нощ!
Съдията ги изгледа смаяно. После бързо им нареди да настанят височайшите гости в приемната зала, за да си починат и да им кажат, че той ще се представи веднага щом облече официалните си дрехи.
Когато влезе в приемната зала, Ди видя двама мъже, облечени в халати от блестящ брокат. По отличителните знаци на шапките им разбра, че са старши следователи от Столичния съд.
Съдията падна на колене със свито сърце. Сигурно посещението им се отнасяше за нещо много важно. По-възрастният мъж бързо пристъпи към него и го накара да се изправи. После каза почтително:
— Ваше Превъзходителство не трябва да коленичи пред слугите си!
Като зашеметен, съдията се остави да го отведат до почетното място и да го настанят там. По-възрастният сановник отиде при високата обредна маса до стената в дъното на залата и внимателно вдигна жълтия, навит на руло документ, оставен там. Като го държеше благоговейно с двете си ръце, той го поднесе на съдията и каза:
— Нека Ваше Превъзходителство прочете словата на императора!
Ди стана и пое свитъка с поклон. Разгъна го бавно, като внимаваше императорският печат в горния край на документа да остане по-високо от очите му.
Това беше императорски указ, в който с обичайните протоколни фрази се съобщаваше, че след дванадесетгодишна похвална служба съдията Ди Жендзие от Тайюан се назначава за Върховен съдия на Столичния съд. Указът носеше одобрението на императора, написано с Цинобърната четка.
Читать дальше