Роберт Хюлик: С гвоздей в черепа

— Не говорете така! — проплака тя. После, усмихвайки се през сълзи, добави кротко: — Разбира се, знаех какво ще направите, иначе не бих ви казала нищо. Винаги съм искала да бъдете такъв, какъвто сте.

Съдията понечи да каже нещо, ала вълнението бе стиснало гърлото му. Той я погледна отчаяно, но тя отвърна глава и изстена:

— Не казвайте нищо! И не ме гледайте! Не мога да понеса…

Жената зарови лице в ръцете си. Съдията стоеше, без да помръдне. Струваше му се, че в сърцето му бавно се забива хладен меч. Изведнъж жената вдигна глава. Ди понечи да проговори, но тя бързо постави пръст на устните си и прошепна:

— Недейте! — После добави с развълнувана усмивка: — Стойте така! Спомняте ли си… за цветовете, падащи върху снега? Ако се вслушаме, можем да ги чуем… — Тя весело посочи към дървото зад него и бързо продължи: — Вижте, цъфнало е днес! Моля ви, погледнете!

Съдията се обърна. Когато вдигна поглед, разкрилата се пред него красота накара дъхът му да замре. Дръвчето се открояваше ясно на осветеното от луната небе. Малки червени цветове грееха като огнени рубини върху сребристите клони. Полъхна лек, хладен ветрец. Няколко листенца се отрониха и като потрепваха, бавно паднаха върху снега.

Внезапно съдията чу зад гърба си шум от скършено дърво. Обърна се и видя счупената ограда. Бе останал сам върху хребета.

На следното утро съдията се събуди късно. Бе прекарал кошмарна нощ. Слугата, който донесе сутрешния чай, каза печално:

— Случило се е нещастие с жената на следователя, Ваша Милост. Снощи, както обикновено, тя отишла на хълма на лекарствата да събира треви. Изглежда, се е облегнала на перилата и те не са издържали. Призори един ловец намерил мъртвото й тяло в подножието на хребета!

Съдията изрази съжалението си, после заповяда на слугата да повика Ма Жун. Когато останаха сами, Ди бавно му каза:

— Снощи направих грешка, Ма Жун. На никого не трябва да казваш за отиването ни на гробището. Забрави го!

Ма Жун поклати едрата си глава и каза спокойно:

— Мене не ме бива много да умувам, Ваша Милост, но зная да изпълнявам заповеди. Ето, Ваша Милост каза „Забрави!“ и аз вече съм забравил!

Съдията го освободи с признателен поглед.

На вратата се почука. Влезе Гуо. Ди бързо стана, отиде да го посрещне и изрази съболезнованията си.

Гуо погледна нагоре към него с широките си, тъжни очи.

— Това не е било нещастен случай, Ваша Милост — спокойно каза той. — Жена ми познаваше мястото като дланта на ръката си, а и оградата беше достатъчно здрава. Зная, че се е самоубила.

Ди вдигна вежди, а Гуо продължи със същия равен глас:

— Признавам се за виновен в тежко престъпление, Ваша Милост. Когато помолих жена ми да се омъжи за мене, тя ме предупреди, че е убила бившия си съпруг. Казах й, че за мене това няма значение, защото знаех, че мъжът й беше жесток звяр, който с еднакво удоволствие караше да страдат и хората, и животните. Такива като него трябва да се избиват, но аз нямах смелостта да го направя сам. Не съм роден за подвизи, Ваша Милост…

Гуо вдигна ръка с отчаян жест и продължи:

— Тогава не я разпитвах за подробностите и никога повече не сме разговаряли по този въпрос. Но знаех, че често мисли за това и угризенията я терзаят. Разбира се, трябваше да я накарам да признае престъплението си, но бях егоист, Ваша Милост. Страхувах се от мисълта, че може да я загубя…

Той се загледа в пода, устните му нервно потрепваха.

— А защо ми казвате всичко това сега? — попита съдията.

Гуо вдигна глава.

— Защото зная, че нейното желание е такова, Ваша Милост — спокойно отвърна той. — Зная, че наказанието на госпожа Лу я развълнува дълбоко, тя почувствува, че трябва да изкупи греха си, и го е сторила, като се е самоубила. Нейната честност беше безгранична. Сигурен съм, че тя желае престъплението й да бъде разкрито, за да премине оттатък с чиста душа. Затова дойдох сега да ви разкажа всичко. Обвинявам и себе си като съучастник.

— Съзнавате ли, че престъплението ви е углавно? — попита съдията.

— Разбира се! — отвърна Гуо. — Но жена ми знаеше, че аз и без това не бих преживял смъртта й.

Ди бавно поглади брадата си. Тази проява на върховна преданост го накара да се засрами. След кратко мълчание той каза:

— Не мога да заведа посмъртно дело срещу жена ви, Гуо. Тя не ви е казала как точно е убила мъжа си, а аз не мога да отворя гроба за аутопсия просто така, защото съм чул да се говори нещо. Още повече, смятам, че ако жена ви наистина е извършила престъпление и е искала то да бъде разкрито, е щяла да остави след себе си писмено самообвинение.