Роберт Хюлик: Свещените саркофази

Още с влизането в салона на най-горния кат на ресторанта съдията Ди разбра, че вечерята няма да е от най-приятните. Светлините от два големи сребърни свещника играеха по красивите старинни мебели, но просторното помещение се отопляваше от един-единствен малък мангал, в който два-три тлеещи въглена се превръщаха в пепел. Подплатените завеси от везана коприна едва удържаха мразовитите пориви на вятъра, които напомняха за снежните равнини, простиращи се на хиляди километри отвъд западната граница на китайската империя.

До кръглата маса седеше само един мъж — слабият застаряващ магистрат на отдалечения крайграничен окръг Тацикоу. Двете момичета, застанали зад стола му, гледаха безразлично към влезлия висок брадат мъж. Магистратът Куан побърза да стане, за да посрещне съдията Ди.

— Моля да бъда извинен за скромната обстановка — каза той с мрачна усмивка. — Бях поканил още двама полковници и двама старейшини на гилдии, но полковниците внезапно ги извикаха в щаба на маршала, а старейшините трябваше да се явят при командира по снабдяването. Това военно положение… — той вдигна ръце в жест, изразяващ безпомощност.

— Важното е, че сега спокойно ще мога да се възползвам от ценните ви напътствия — любезно каза съдията Ди.

Домакинът му го заведе до масата и представи младичкото момиче отляво като Чаена Роза, а другото — като Жасмин. И двете бяха облечени крещящо, с евтини труфила — по-скоро обикновени проститутки, а не изтънчените куртизанки, които човек би очаквал да види на официална вечеря. Но съдията знаеше, че сега всички куртизанки от Тацикоу са призовани да обслужват висшите офицери от щаба на маршала. Когато Жасмин напълни чашата на съдията, магистратът Куан вдигна своята и каза:

— Поздравявам ви с добре дошли, Ди. Приветствам ви като високоуважаван колега от съседен окръг и мой почетен гост. Да пием за победата на императорската армия.

— За победата! — отвърна съдията Ди и изпразни чашата си на един дъх.

Откъм улицата долу долетя скрибуцането на обковани с железни шини колела по замръзналата земя.

— Това навярно са нашите отряди, които най-сетне отиват към фронта, за да започнат настъплението — доволно каза съдията.

Куан се ослушваше напрегнато. След известно време поклати тъжно глава и отвърна:

— Не, много бавно се движат. Връщат се от бойното поле.

Съдията Ди стана, дръпна завесата и отвори прозореца, без да обръща внимание на ледения вятър. Под призрачната лунна светлина долу се точеше дълга колона каруци, теглени от изнемощели коне. Бяха претоварени с ранени войници и продълговати вързопи, увити в брезентови платнища. Съдията побърза да затвори прозореца.

— Да похапнем — каза Куан и посочи с пръчиците си към сребърните блюда на масата.

В тях имаше само оскъдно количество осолени зеленчуци, няколко изсъхнали резенчета шунка и варен боб.

— Сиромашка гозба в сребърна гаванка — тъжно каза Ан. — Преди войната в моя окръг имаше всичко в изобилие. Днес трудно се намира каквато и да е храна. Ако нещата не се променят бързо, очаква ни незапомнен глад.

Съдията Ди понечи да каже нещо утешително, но бързо сложи ръка пред устата си. Мъчителна кашлица разтресе едрото му тяло. Колегата му го погледна разтревожено и попита:

— Белодробната епидемия обхвана ли и вашия окръг?

Съдията изчака пристъпът да премине, после бързо изпразни чашата си и отговори с пресипнал глас:

— Имаме само няколко изолирани случая, и то не много тежки. В по-лека форма, както при мен.

— Имали сте късмет — сухо каза Куан. — Тук повечето от заразените след ден-два започват да храчат кръв. Мрат като мухи. Надявам се, че квартирата ви е удобна — загрижено добави той.

— О, разбира се, дадоха ми хубава стая в една от най-големите странноприемници — отговори съдията. Всъщност бе настанен във ветровита мансарда заедно с трима офицери, но не му се искаше да огорчава повече домакина си. Куан не можеше да го покани в служебната си резиденция, защото бе иззета от военните, а той самият бе принуден да се пресели с цялото си домакинство в една схлупена къщурка. Настанало бе объркване: в мирни времена магистратът беше най-могъщата и най-почитана фигура в окръга си, но сега властваха военните.