Роберт Хюлик: Свещените саркофази

— Ще се върна в Ланфан утре сутринта — продължи Ди. — Там ме чака много работа. В моя окръг храната също започва да недостига.

Куан кимна унило, после попита:

— Защо ви вика маршалът? От Ланфан до тук се стига за два дни, а и пътищата са много лоши.

— Уйгурите са разпънали шатрите си на отсрещния бряг на реката, която минава покрай моя окръг — отвърна съдията Ди. — Маршалът искаше да знае дали не се готвят да се присъединят към армията на татарите Казах му… — той млъкна и погледна подозрително към двете момичета. Татарските шпиони бяха навред.

— Няма основания да се тревожите — побърза да го успокои Куан.

— Надявам се да е така. Уведомих маршала, че уйгурите могат да изведат на бойното поле само две хиляди души и че ханът им е заминал на продължителна ловна експедиция в Централна Азия точно преди татарските пратеници да пристигнат в стана му, за да го увещават да се присъедини към тях. Ханът на уйгурите е мъдър човек. Нали знаете, ние държим любимия му син като заложник в столицата.

— Тъй или иначе, две хиляди души не значат почти нищо — забеляза Куан. — Проклетите татари имат тристахилядна армия, разположена до границата ни и готова за нападение. Предните ни редици се огъват от разузнавателните им набези, а маршалът държи тук своите двеста хиляди души в бездействие, вместо да предприеме обещаното настъпление.

Известно време двамата се хранеха мълчаливо, а момичетата доливаха чашите им. Когато привършиха с фасула и зеленчуците, магистратът Куан вдигна глава и попита Чаена Роза:

— Къде е оризът?

— Сервитьорът каза, че нямат ориз, ваша светлост — отговори момичето.

— Глупости! — сопна се магистратът. Стана и се обърна към съдията:

— Бихте ли ме извинили за момент, ще ида да проверя лично.

Когато слезе долу, придружен от Чаена Роза, другото момиче тихо попита съдията:

— Бихте ли ми направили една голяма услуга, ваша светлост?

Ди вдигна поглед към нея. Беше двайсетина годишна, нелишена от привлекателност. Но дебелият пласт помада на лицето й не можеше да скрие безрадостния поглед и хлътналите бузи. Очите й бяха неестествено разширени и блестяха трескаво.

— Какво има? — попита Ди.

— Не ми е добре, ваша светлост. Ако си тръгнете рано и ме вземете със себе си, ще ви се отдам с готовност, само малко да си почина.

Съдията забеляза, че краката й треперят от умора.

— С удоволствие — отвърна той. — Но след като те изпратя, ще се прибера в собствената си квартира — после добави с лека усмивка: — Всъщност и аз не се чувствам много добре.

Тя му отправи поглед, пълен с благодарност. Когато магистратът и Чаена Роза се върнаха, Куан каза:

— Много съжалявам, Ди, но оризът наистина е свършил.

— Няма значение — отговори съдията, — срещата ми достави голямо удоволствие. А и Жасмин е твърде привлекателна. Ще бъде ли много неучтиво от моя страна, ако си тръгна с нея още сега?

Куан възрази, че е рано да се разделят, но си личеше, че и той смята това решение за най-добро. Домакинът слезе с госта си до хола, където се разделиха. Жасмин помогна на съдията да облече тежкия си кожух, след което двамата излязоха на студената улица. Носилка не можеше да се наеме нито срещу пари, нито срещу любов. Всички носачи бяха зачислени към обоза на войската.

Каруците с убитите и ранените продължаваха да се влачат по улиците. Съдията и придружителката му често трябваше да се притискат до стената на някоя къща, за да направят път на военните куриери, които ободряваха изтощените си коне с цветисти ругатни.

Жасмин преведе съдията през една странична уличка към нисък коптор, долепен до висок и тъмен склад. Два хилави бора с огънати под тежестта на замръзналия сняг клони ограждаха пропуканата врата. Ди извади от ръкава си един сребърник. Подаде го на момичето и каза:

— Е, добре. Аз си тръгвам. Моята странноприемница… — разтърси го силен пристъп на кашлица.

— Ще влезете и ще пийнете нещо горещо — твърдо каза тя. — Не можете да си тръгнете в това състояние — после отвори вратата и въведе съдията, който продължаваше да кашля.

Пристъпът премина едва когато тя му съблече кожуха и го накара да седне на бамбуковия стол до паянтова маса за чай. В мрачната стаичка беше много топло. Медният мангал в ъгъла бе препълнен с пламтящи въглени. Забелязвайки учудения му поглед, тя каза със саркастична усмивка:

— Това е предимството да бъдеш проститутка в тия времена. Имаме въглища в изобилие… Военна дажба, да не настиват храбрите ни войници.