Роберт Хюлик - С гвоздей в черепа

— Това убийство — с дрезгав шепот каза Чу — разстрои силно приятеля ни Ляо. Той се страхува, че дъщеря му Лиенфан може също да е сполетяна от подобна участ. Не бихте ли му дали малко кураж, Ваша Милост?

Съдията каза на майстор Ляо няколко думи за усилията, които се полагат за издирването на дъщеря му, но това само даде повод на сивобрадия господин да се впусне в безкрайно описание на изключителните й качества. Съдията дълбоко му съчувствуваше, но бе чувал неговата история няколко пъти в трибунала, пък и главата му се пръскаше от болка. Лицето му гореше, но краката и гърбът му бяха леденостудени. Мислеше си с тревога дали жените и децата му няма да пострадат по пътя в това мразовито време.

Чу се надвеси над съдията и каза:

— Искрено се надявам, че Ваша Милост ще намери това момиче — живо или мъртво! Секретарят ми се изтерза до смърт за него. Аз напълно му съчувствувам, нали разбирате, защото тя е негова годеница и е чудесна девойка. Но виждате ли, в имението ми има много работа за вършене, а напоследък момъка наистина за нищо не го бива!

От Чу лъхаше миризма на ракия и чесън, докато той шепнеше в ухото на съдията. Ди внезапно се почувствува зле. Измърмори, че е направено всичко възможно за намирането на госпожица Ляо, после стана и се извини, че трябва да се отдели за малко.

По знак на Чу един слуга с фенер въведе съдията в къщата. През лабиринт от мрачни коридори стигнаха до малък двор с редица тоалетни в дъното. Ди бързо влезе в една от тях. Когато излезе, го чакаше друг слуга с меден леген гореща вода. Съдията изтри лицето и врата си с мокра кърпа и се почувствува малко по-добре.

— Можеш да си вървиш — каза той на слугата, — аз помня пътя.

Ди закрачи из осветения от луната двор. Тук беше съвсем тихо, вероятно това място се намираше някъде в дъното на обширната резиденция.

След известно време съдията реши да се върне при останалите. Но коридорите в къщата бяха тъмни като гроб и той загуби ориентация. Плесна с ръце, за да повика някой от слугите, но никой не се яви. Явно цялата прислуга беше вън на терасата, за да обслужва гостите.

Ди се взря в тъмнината и забеляза ивица слаба светлина. Като напредваше внимателно, той стигна до една открехната врата, която водеше към малка градина, оградена с висок дървен плет. Градината беше запустяла, само в най-отдалечения й край, до задната врата, се виждаха няколко храста. Клоните им бяха приведени от тежестта на натрупания по тях замръзнал сняг.

Съдията се огледа и почувствува внезапен пристъп на страх.

— Май наистина съм болен! — измърмори той. — Какво толкова страшно може да има в тази тиха вътрешна градина?! — Слезе с усилие по дървените стъпала и тръгна през градината към задната й врата. Единственият шум, който долавяше, беше скриптенето на снега под ботушите си. Но страхът се усили, облада го злокобното чувство за скрита опасност. Неволно спря и се огледа. Сърцето му замря. Под храстите стоеше неподвижно странна бяла фигура. Застанал като вкаменен на мястото си, съдията спря върху нея ужасения си поглед. Изведнъж въздъхна облекчено: това беше снежен човек, направен така, че да наподобява будистки свещеник в естествена големина, седнал замислено с кръстосани крака до оградата.

Ди щеше да се засмее, но усмивката замръзна на устните му. Двата въглена ги нямаше на мястото, където трябваше да бъдат очите на снежния човек. Празните орбити го гледаха втренчено със злобна насмешка. Цялата фигура излъчваше потискащо усещане за смърт и разруха. Сърцето на съдията се сви от внезапен пристъп на ужас. Той се обърна и бързо тръгна към къщата. Докато изкачваше стълбите, се спъна и нарани пищяла си, но продължи да бърза, доколкото му позволяваше тъмнината, като опипваше стените на коридора. След две извивки срещна един слуга с фенер, който го отведе обратно на терасата.

Гостите, развеселени, пееха въодушевено някаква ловджийска песен. Чу Даюан отмерваше такта, като барабанеше по масата с пръчиците си за хранене. Като забеляза съдията, той бързо стана и каза загрижено:

— Ваша Милост не изглежда много добре!

— Май съм се простудил сериозно — каза Ди с пресилена усмивка. — Представете си, един снежен човек във вътрешната ви градина ме уплаши до смърт!

Чу шумно се засмя.

— Ще кажа на слугите си, че децата им правят страшни снежни човеци! — каза той. — Хайде, пийнете си още малко, това ще ви помогне да се съвземете.

Ненадейно на терасата се появи икономът. С него вървеше дебел мъж. Заостреният шлем, късата ризница и торбестите кожени панталони показваха, че той е командир на патрул от конната военна полиция. Дебелият застана мирно пред съдията и каза отсечено: