Роберт Хюлик - Нощта на тигъра

Възрастният мъж, облегнат на възглавниците, го наблюдаваше с помръкнали, зачервени от страдание очи, които изглеждаха невероятно големи и хлътнали в орбитите си насред прорязаното от бръчки лице. Неугледни кичури сива коса бяха полепнали по високото му потно чело, над тънките стиснати устни се открояваха разрошени мустаци. Сплъстената му брада се спускаше върху тънката копринена завивка.

— Този господин тук е съдията Ди, старши братко — промълви тихо търговецът на чай. — Пътувал към столицата, но се наложило да спре заради наводнението. Той…

— Знаех си аз, всичко е написано в тълковника — изрече неочаквано старият земевладелец с писклив глас. — Когато деветото съзвездие пресече знака на Тигъра, идва страшна беда. Така е, в тълковника е казано черно на бяло. Ужасни бедствия и насилие. Кръвопролития! — той притвори очи и задиша тежко. След малко продължи с отпуснати клепачи: — Какво стана последния път, когато пак бе пресечен знакът на Тигъра? Помня, тогава бях дванайсетгодишен. Тъкмо се бях научил да яздя. Водата прииждаше ли, прииждаше, стигна чак до стъпалата на портата ни. С очите си видях как…

Прекъсна го мъчителна кашлица, която разтърси крехките му рамене. Старицата незабавно пристъпи към леглото и накара мъжа си да пийне от голямата порцеланова купа. Когато кашлицата утихна, господин Мин продължи:

— Налага се магистратът Ди да пренощува тук, старши братко. Мисля, че най-удобно ще е да го настаним в малката стая на долния етаж, понеже…

Внезапно болният отвори очи. Впери унесен поглед в госта и промълви:

— Всичко съвпада. Съвсем точно. Знакът на Тигъра. Щом се появиха летящите тигри, придойдоха водите, аз се поболях тежко, а Къю се спомина. Даже няма да успеем да я погребем по човешки и да… — той направи неуспешен опит да се надигне. Изпод завивките се показаха мършави, подобни на кокоши крака ръце. Отпусна се отново на възглавницата и каза дрезгаво на брат си: — Онези демони ще насекат тялото й на парчета. Трябва да се опиташ да…

Задави се от прекомерното усилие и жена му побърза да го прехване през раменете. След миг очите му отново се притвориха.

— Къю беше дъщерята на брат ми — прошепна припряно Мин в ухото на съдията. — Само седемнайсетгодишна и изключително надарена. Със здравето обаче не беше добре. Слабо сърце за съжаление! И това напрежение напоследък я съсипа. Снощи, тъкмо преди вечеря, я намерихме издъхнала. Внезапен сърдечен пристъп. Брат ми беше много привързан към нея. Тази скръбна вест се оказа за него непосилен удар и той…

Думите му останаха недовършени. Съдията кимаше разсеяно, като междувременно огледа обстойно високия бюфет край стената. До него бяха наредени една върху друга традиционните четири кутии с дрехи, по една за всеки сезон, а край тях имаше и голям железен сандък, чийто капак беше заключен с тежък меден катинар. Когато отново извърна глава към стареца, видя, че той го наблюдава внимателно. В големите му очи пробяга лукаво пламъче. Жена му беше седнала край мангала в ъгъла.

— Точно тъй, там беше златото — изграчи стопанинът. — Четиридесет блестящи златни кюлчета, господин магистрат. На стойност двеста златни монети!

— Астра ги отмъкна, тази долна мръсница — процеди сух дрезгав глас зад съдията.

Беше старата, тя се взираше злобно в болния.

— Астра е била тяхната прислужница — обясни шепнешком Мин с неловко изражение. — Изчезнала е снощи. Вероятно е избягала с бандитите.

— Хареса си ги за леглото тези зверове! Сега ще ги редува един по един! — изсъска отново старицата. — После ще им се изплъзне и на тях. Със златото, разбира се.

Съдията стана и тръгна към сандъка. Огледа го с любопитство.

— Но катинарът не е счупен! — възкликна той.

— Ами да, докопала е направо ключа — сопна се жената.

Старецът вкопчи костелива длан в ръкава й. Изгледа я умоляващо, искаше да каже нещо, но от гърлото му излизаха само сподавени звуци. Устните му се отваряха безпомощно, внезапно по мършавите бузи потекоха сълзи.

— Не, не ги е взела тя, повярвай ми — заподсмърча той. — Как бих могъл аз, един болен старик… Никой не ме жали, никой!

Жена му се наведе над него и избърса с кърпа устата и носа му. Съдията се обърна и отново се вгледа в сандъка. Беше покрит с дебели железни плочи, а по масивната ключалка не се забелязваше и драскотина. Когато се върна при постелята, старецът се беше успокоил и промълви уморено:

— Само аз, жена ми и дъщеря ми знаехме къде стои ключът. Никой друг.