Роберт Хюлик - Нощта на тигъра

Летящите тигри без съмнение щяха да избият мъжете, възрастните жени и бебетата, а по-големите момичета и момчета щяха да отведат и да продадат като роби. Трябваше да се направи нещо, и то незабавно. Подръпвайки ядно брадата си, съдията си припомни колко относително нещо е човешката власт. Макар и да бе пръв имперски магистрат и председател на Върховния съд, обстоятелствата го бяха превърнали в безпомощен пътник и може би в свидетел на ужасни сцени.

Извърна се и тръгна през гостната към малкия кабинет вляво. След като се разположи в огромно кресло, скръсти ръце в широките си ръкави и се вгледа в безрадостния пейзаж, окачен на отсрещната стена. Заобикаляха го два дълги свитъка с класически цитати, изписани с оригинален едър шрифт. Десният гласеше:

Върховният господар управлява царството съгласно небесните си правомощия!

Другият допълваше:

Селяни под негова власт са основата на славната ни държава, те обработват земята ни в съзвучие с редуването на сезоните в природата.

Съдията Ди кимна одобрително и остана така известно време. После рязко се изправи, извади ръце от ръкавите и придърпа свещта към себе си. Отля няколко капки вода от порцелановия съд върху каменната плочка. Избра калъпче черен туш от една лакирана кутия и го стри, докато се получи гъст черен туш, като непрекъснато си повтаряше какво точно да напише. Взе няколко листа грапава, домашно изработена хартия, която намери сред счетоводните книжа, подбра подходяща четчица и изписа с едрия си почерк официално съобщение. Щом привърши, преписа текста още няколко пъти.

„Сякаш съм ученик, който преписва стихове в клас“ — помисли си той с вяла усмивка. Положи върху всеки лист официалния печат, който винаги носеше прикачен с копринена връв към колана си, зави тънките свитъци и ги мушна в ръкавите си.

Изтегна се отново в креслото и се опита да пресметне шансовете си за успех. Цялото му тяло беше схванато от дългата езда и гърбът го болеше, но умът му беше бистър. Изведнъж осъзна, че за пръв път, откак бе тръгнал от Бейджоу, го бе напуснало разяждащото униние. Глупаво беше наистина да се поддава така на мрачното настроение. Трябваше да възвърне хладнокръвието си. Това очакваха от него скъпите на сърцето му покойници, които бе оставил в Бейджоу — верният стар помощник Хун и знахарката от хълма. Нужно бе да разработи нови планове за спасение на хората от имението. Ако главният му замисъл пропаднеше, би могъл в краен случай да се предаде на разбойниците, да им разкрие истинската си самоличност и да им обещае откуп, трикратно по-голям от двестате жълтици, които искаха сега от собственика. Това означаваше, че известно време ще се наложи да търпи несгодите на затворническия живот, можеше дори да отрежат ушите му или да отсекат пръстите му, с цел да ускорят преговорите. Но той знаеше как да се справи с тези негодници. При всяко положение това щеше да е най-сигурният път към пълния успех. Съдията се надигна и излезе отново в студения двор.

Бежанците дояждаха оризовата си каша. Огледа всяка групичка поотделно, докато откри младежа, на когото бе поверил коня си. Тъй като момчето вече беше опразнило купата си, го помоли да му покаже конюшнята.

Щом влязоха в оградения заден двор, леденият повей на северния вятър ги блъсна в лицето. Освен тях нямаше жива душа, затова той отведе младежа в един ъгъл и поговори с него. Зададе му въпроса, който най-много го интересуваше, и след като получи ентусиазиран отговор, подаде на момчето свитъците хартия, изписани преди малко в стаята. Потупа го по гърба и каза:

— Да знаеш, че разчитам на теб!

След което се върна в големия двор.

Под стъпалата на централното стълбище беше застанал господин Мин.

— Търсих ви навсякъде — сърдито го уведоми той. — Брат ми ви моли да се качите при него сега, преди да сме започнали вечерята.

Поведе го нагоре по широка стълба, започваща от гостната и стигаща до голяма, слабо осветена площадка на втория етаж. На нея се виждаха няколко врати, вероятно за семейните стаи. Господин Мин почука тихо на лявата. Тя беше леко открехната и отвътре се подаде набръчканото лице на старица. Мин й прошепна няколко думи и след малко вратата се отвори широко. Мин направи знак на съдията да го последва.

В душната стая тегнеше миризма на билкова отвара. Тя идеше от гореща купа, поставена върху голям бронзов мангал в най-отдалечения ъгъл. Тлеещите му въглени примамваха погледа. Два високи свещника на малка пиринчена масичка ярко осветяваха семплата мебелировка. Стената в дъното беше заета от огромно абаносово легло с балдахин и изящна дърворезба, а тежките брокатени завеси бяха дръпнати. Господин Мин даде знак на съдията да седне в креслото, поставено откъм възглавниците; самият той се настани на ниско столче край него. Старицата стоеше до нозете на болния, подпъхнала ръце в дългите ръкави на тъмносинята си роба.