Роберт Хюлик: Нощта на тигъра

Съдията намръщено наблюдаваше тази сцена на смразяваща пустош, над която бе надвиснал вечерният здрач. Единствената следа от човешко присъствие околовръст беше голяма селска къща, кацнала самотно на нисък хълм на около миля в западна посока.

Беше оградена с висока стена, в източния й ъгъл се издигаше наблюдателница. Над покрива се стелеха кълба дим, на часа разнасяни от силния вятър.

Пътникът потисна обезсърчената си въздишка и насочи коня по криволичещия път към хълма. Явно засега бе невъзможно да продължи напред. Щеше да се наложи да отседне тук за известно време с придружителите си, докато се появи ладията.

Пространството до къщата бе обрасло с висок треволяк, из който стърчаха разхвърляни големи речни камъни. Нямаше дървета чак до гъсто обраслия планински склон отзад. Там зееше широк отвор на пещера, пред който сновяха някакви фигури. В гъстака се мярнаха трима ездачи, спускащи се по склона.

По средата на пътя към къщата погледът на съдията попадна на висок кол, стърчащ от канавката. На върха му бе окачено нещо. Магистратът се изправи на седлото и видя, че е отрязана човешка глава. Дългите й коси се вееха през разкривеното лице. Двете китки на ръцете бяха приковани към кола под самата глава. Съдията поклати учуден глава и продължи напред.

Щом стигна високата порта с тежки обковани крила, осъзна, че това по-скоро е военно укрепление, а не селска къща. Високите, прорязани от бойници стени, спускащи се под наклон към широката основа, изглеждаха необичайно солидни, а в самата сграда не се виждаше нито един прозорец.

Тъкмо се канеше да потропа с дръжката на камшика, когато портата бавно се разтвори. Един селяк му направи знак да влезе в обширния сумрачен двор, покрит с каменна настилка, и когато гостът скочи от коня си, чу как мандалото на тежките врати отново изскърца. Висок строен мъж в дълга роба и с малка шапчица на темето се затича към него. Доближи слабоватото си лице към новодошлия и изрече запъхтяно:

— Видях ви от наблюдателницата и веднага наредих на пазача да отвори. Добре, че онези не успяха да ви настигнат.

Мъжът имаше интелигентно лице, редеещи мустаци и заострена брадица; съдията прецени, че наскоро е прехвърлил четирийсетте. Той огледа окаляните дрехи на госта и продължи:

— Явно доста път сте изминали днес. Впрочем да ви се представя — казвам се Ляо. Иконом съм тук.

Сега, след като се бе поуспокоил, се оказа, че гласът му е мек и приятен. Човекът изглеждаше високообразован.

— Аз пък съм съдията Ди, магистрат от северните области. Пътувам за столицата.

— О, небеса, магистрат! Трябва незабавно да уведомя господин Мин.

И слабоватият мъж хукна към дъното на двора, размахвайки възбудено ръце. Разнищените краища на ръкавите му наподобяваха движенията на подплашено пиле.

Изведнъж съдията осъзна, че отнякъде долитат приглушени гласове. Идваха откъм страничните пристройки в двата края на двора. Няколко десетки мъже и жени бяха насядали под стрехите между дървените колони. Зад тях се валяха на камари денкове и пълни вързопи, увити в синьо платно и опасани с дебели сламени въжета. До най-близката колона седеше млада селянка и кърмеше детенце, загърнато в парцаливото й наметало. Зад ниска преграда се чуваше конско цвилене. Съдията си помисли, че може би ще е най-добре да закара там и своя преуморен и потен жребец. Когато го поведе към тясната вратичка в ъгъла, глъчката изведнъж утихна.

Ограждението отзад наистина се оказа двор на конюшня. Пет-шест хлапета тичаха из него, гонейки огромни пъстроцветни хвърчила. Едно се беше издигнало високо в сивото намръщено небе и детето се взираше уплашено в опънатата от силния вятър връв. Съдията се приближи до най-голямото момче и го помоли да изтрие и да назоби коня му. Потупа животното по шията и се върна в големия двор. В този миг от широките стъпала на триетажната централна сграда към него се завтече нисък пълен господин в плътна сива роба и с плоска шапка от същия вълнен плат.

— Как успяхте да се доберете дотук, ваше превъзходителство? — запита възбудено той.

Гостът вдигна учудено вежди.

— Ами как, на кон — беше краткият му отговор.

— А не ви ли пресрещнаха летящите тигри?

— Не видях никакви тигри, нито летящи, нито бягащи. Ще бъдете ли така любезен да ми обясните какво точно…

Съдията спря насред изречението, тъй като един висок широкоплещест мъж, облечен в дълъг кожух, избута властно дебелия господин. Той намести квадратната си шапка и попита учудено: