Роберт Хюлик - Убийство в Кантон

Цяо Тай весело поздрави намръщения ханджия, отпуснат на бамбуковия си стол в малката приемна, и се качи в стаята си на втория етаж. Тя беше в дъното на коридора и въздухът вътре бе застоял и спарен, понеже капаците на единствения прозорец бяха останали затворени през целия ден. След като се нанесе тази сутрин, той само остави пътния си багаж на голия дъсчен нар и излезе. Сега изруга и широко отвори кепенците. Погледна към минарето, което се разкриваше в цялата си височина пред погледа му.

— Тия чужденци дори една пагода не могат да направят като хората — промърмори той. — Нито етажи, нито извити стрехи, нищо! Права и гола като захарна тръстика.

Като си подсвиркваше, той облече чиста риза и си сложи ризницата, но шлема, железните ръкавици и високите военни ботуши уви в парче син плат. После слезе долу. Навън все още беше много горещо. Речният бриз не бе достигнал толкова навътре в града и Цяо Тай искрено съжали, че не може да съблече куртката си заради ризницата. Включи се в редеещия поток минувачи по алеята до странноприемницата.

Тесните улички бяха осветени от фенерите по нощните сергии, но около тях нямаше много хора. Неколцина араби изпъкваха отдалеч с белите си тюрбани и забързаната широка крачка. След като задмина джамията, улиците придобиха доста странен изглед. Измазаните в бяло къщи нямаха прозорци на приземните етажи, светлини се процеждаха единствено от високите прозорчета с решетки от сложна дърворезба. Тук-там над улицата се извиваше пасаж, свързващ вторите етажи на къщите от двете страни на улицата. Цяо Тай все още беше в толкова добро настроение от хубавото вино, че забрави да провери дали го следят. Когато навлезе в безлюдна уличка, изведнъж някакъв брадат китаец тръгна успоредно с него и рязко попита:

— Вие ли сте гвардейският офицер Као или Шао, или нещо такова?

Цяо Тай спря и се вторачи в лицето на непознатия. Оскъдната светлина му позволи да различи дълги бакенбарди и посивяла брада, прокъсана кафява роба, съвсем протрита шапка и кални ботуши. Непознатият изглеждаше дрипав, но нещо в стойката му издаваше човек с положение, а и говорът му беше столичен.

— Името ми е Цяо Тай — предпазливо каза помощникът на съдията Ди.

— О, да, разбира се, полковник Цяо Тай! Кажете ми вашият началник, негово превъзходителство Ди, тук в Кантон ли е?

— И какво, ако е тук? — рязко попита на свой ред Цяо Тай.

— Не с този тон, драги — отсече непознатият. — Трябва спешно да говоря с него. Водете ме!

Цяо Тай се намръщи. Човекът нямаше вид на мошеник. Ако пък беше, толкова по-зле за него. Цяо Тай каза:

— Всъщност отивам тъкмо при началника си. Така че, ако искате, тръгвайте с мен.

Непознатият хвърли бърз поглед към сенките зад тях.

— Вие вървете, аз ще ви следвам. По-добре да не ни виждат заедно.

— Както искате — отвърна Цяо Тай и се упъти напред.

Сега трябваше да внимава, тъй като по каменния калдъръм зееха много дупки, а светлина идваше само тук-там от някой случайно осветен прозорец. Беше съвсем безлюдно. Единствено тежкият кънтеж от ботушите на непознатия зад него нарушаваше тишината.

Цяо Тай зави зад още един ъгъл и се озова на абсолютно тъмна улица. Погледна нагоре и потърси с очи върха на минарето, за да се ориентира, но високите къщи от двете страни на улицата, наклонени една към друга, оставяха само тясна ивица звездно небе. Почака, докато непознатият го настигне, и каза през рамо:

— Нищо не мога да видя тук. По-добре да се върнем и да потърсим носилка. До главната улица има още доста път.

— Попитай хората в къщата след ъгъла — каза непознатият с дрезгав глас.

Цяо Тай се вторачи напред и скоро очите му различиха мъждукаща светлинка. Гласът на стария хитрец вече е съвсем продран, но очите му си ги бива, промърмори си той и се насочи към мигащата светлинка. След като зави, видя, че тя идва от евтина газена лампа, поставена във висока ниша на застрашителна гола стена отляво. Малко по-нататък забеляза врата с медни орнаменти. Над главата му минаваше пасаж, свързващ вторите етажи на къщата пред него и отсрещната. Той почука силно на вратата и в същото време долови, че спътникът зад гърба му спира. Цяо Тай му подвикна:

— Никой не отговаря, но аз ще ги събудя!

Той зачука по вратата, но отговор не последва. Цяо Тай долепи ухо до дървото. Пълна тишина. Той ритна няколко пъти вратата, след това заблъска с юмруци по нея, докато кокалчетата на пръстите го заболяха.

— Елате тук! — ядосано извика той на непознатия. — Ще изкъртим проклетата врата. Трябва да има някой в тази къща, иначе лампата нямаше да свети.