Роберт Хюлик: Убийство в Кантон

— Нашият господар нищо не ми каза, братко Цяо. Но както изглежда, работата е сериозна. Иначе нямаше да ни вдига изведнъж от столицата и да търчим презглава, първо на коне, после на бърза военна джонка. Май нещо се мъти тук в Кантон. Откакто пристигнахме тази сутрин…

Прекъсна го глух плясък. Две кулита бяха изпуснали една бала в мътната кална вода на реката между кораба и кея. Някаква фигура с бял тюрбан скочи от палубата и започна да рита носачите, като им крещеше на чужд език. Отегчените пазачи изведнъж се оживиха. Единият пристъпи напред, извъртя с бързо движение алебардата си и удари ругаещия арабин по рамото с плоската страна на острието.

— Да не си посмял да риташ нашите хора, кучи сине! — изкрещя пазачът. — Намираш се в Китай, не забравяй това!

Ръката на арабина стисна дръжката на кривия нож, затъкнат в червения му пояс. Десетина мъже в бели халати скочиха от кораба на кея с изтеглени дълги извити саби. Кулитата пуснаха балите на земята и се затулиха зад пазачите, които насочиха алебардите си към ругаещите моряци. Изведнъж каменната настилка закънтя от тропота на железни ботуши. Двайсет войници, излезли от сградата на митницата, приближаваха в плътен строй. Те заградиха разярените араби с ловка военна маневра и ги изтикаха към свободното място в края на кея. Висок слаб арабин с гърбав нос се надвеси от кораба и започна да се кара ядосано на моряците. Те прибраха сабите си и се качиха на борда. Кулитата подеха наново работа, сякаш нищо не се бе случило.

— Колко ли от тези нахалници има в града? — попита полковникът.

— Ами ние преброихме четири кораба в пристанището, нали така? Нагоре по устието има още два. Добави и арабите, които са се установили на брега, и ето ти ги няколко хиляди души. А твоята странноприемница е точно в средата на мюсюлманския квартал. Чудесно местенце, за да получиш нож в гърба някоя нощ. И моята не е стока, но поне е до Южната врата, та войниците са достатъчно наблизо и човек може да ги извика при нужда.

— В коя стая си?

— На втория етаж, ъгловата. Имам чудесен изглед към кея и пристанището, сякаш по поръчка. Така, не мислиш ли, че достатъчно висяхме тук? Дъждът се усилва. Хайде да опитаме местната кухня.

Той посочи в края на кея неясния силует на някакъв мъж, който палеше червен фенер пред една кръчма.

— Виж, това ще направя с охота — изръмжа Цяо Тай. — Никога не съм виждал толкова неприятно място. Освен това не им разбирам тукашната приказка.

Те забързаха по хлъзгавите павета, без да обърнат внимание на дрипавия брадат мъж, който се измъкна изпод навеса на един склад и тръгна след тях. Когато стигнаха до края на кея, Цяо Тай видя, че мостът над рова към градската врата Куейдъ е претъпкан с народ. Облечени в сламени дъждобрани, хората се блъскаха, забързани по своите работи.

— Тук никой няма време да се разтакава — промърмори той.

— Затова и успяха да превърнат Кантон в най-богатия пристанищен град на Юга — отбеляза Тао Ган. — Ето че стигнахме.

Той открехна завесата от шарени парченца плат, съшити едно с друго, и влезе, следван от приятеля си, в мрачната пивница, напомняща пещера. В лицата ги лъхна миризмата на застоял чесън и солена риба. Пушещата газена лампа, която висеше от една ниска греда на тавана, хвърляше мъждиви отблясъци върху посетителите, скупчени по четирима-петима около малки кръгли маси. Всичките си шушукаха нещо припряно. Като че никой не обърна ни най-малко внимание на новодошлите. Когато двамата мъже се настаниха на една празна маса до прозореца, в кръчмата влезе брадатият мъж, който бе тръгнал по петите им. Той се насочи право към дъното, където пред протрития дървен тезгях кръчмарят затопляше оловни чаши за вино в леген с вряла вода.

На чист кантонски диалект Тао Ган поръча на келнера да им донесе две големи кани с вино. Докато чакаха, Цяо Тай облегна лакти на омазнената маса и мрачно заоглежда посетителите.

— Какви муцуни само! — промърмори той. — Виждаш ли онова ужасно джудже? Как не забелязах мутрата му на влизане…

Тао Ган погледна към ниското тантуресто същество, което седеше само на една маса до вратата. Лицето му беше плоско и мургаво, с ниско чело, много гъсти вежди и широк нос. Малки, дълбоко поставени очи гледаха изпод рунтави вежди. Големите му космати ръце стискаха празна чаша.

— Единственият с що-годе прилична външност е нашият съсед — прошепна Тао Ган. — Прилича на професионален боксьор — и той кимна с брадичка към широкоплещестия самотен мъж на съседната маса.