Роберт Хюлик - Убийство в Кантон

— Тия черни нещастници изпускат най-хубавото от живота — нацупи устни Цяо Тай. — Заповядайте да пийнем заедно по едно.

Непознатият се усмихна и придърпа стола си до тяхната маса.

— Вие от Севера ли сте? — попита го Цяо Тай.

— Не, роден съм и съм отрасъл в Кантон. Но много съм пътувал, а пътешественикът научава езици. Аз съм морски капитан. Името ми е Ни. Вас какво ви води насам?

— На път сме — обясни Тао Ган. — Ние сме чиновници от свитата на едно официално лице, което прави обиколка из провинцията.

Капитанът внимателно огледа Цяо Тай.

— Мислех, че сте военен.

— Занимавам се от време на време с бокс и фехтовка, просто за развлечение — непринудено отвърна Цяо Тай. — Вие да не би да се интересувате също от такива неща?

— Главно от фехтовка. И то с арабски саби. Редовно плавах до Персийския залив и ми се наложи да науча това изкуство. Там гъмжи от морски разбойници.

— Не мога да разбера как го правят с тези извити саби? — каза Цяо Тай.

— О, много е особено… — започна капитан Ни. Скоро двамата с Цяо Тай се впуснаха в оживен разговор за различните видове бой със саби. Тао Ган слушаше разсеяно, като внимаваше само редовно да пълни чашите. Но когато чу капитана да споменава някои термини на арабски, той се позаинтересува:

— Вие говорите езика им?

— Оправям се криво-ляво. И персийски зная малко, колкото да се разбирам в работата си — той се обърна към Цяо Тай и каза: — Много ми се иска да видите колекцията ми от чуждестранни мечове и саби. Защо не дойдете да пийнем по нещо у дома? Живея наблизо, в източната част на града.

— Тази вечер сме заети — отвърна Цяо Тай. — Ще може ли да го отложим за утре сутрин?

— Добре — отвърна капитанът. — Къде сте отседнали?

— В странноприемница „Петимата безсмъртни“, близо до джамията.

Капитанът понечи да каже нещо, но си замълча. Отпи от виното и попита непринудено:

— Вашият приятел също ли е отседнал там? — Цяо Тай поклати глава. Капитанът сви рамене и бавно каза: — Осмелявам се да заявя, че сте храбър мъж. Ще изпратя носилка за вас, да речем, след закуска.

Тао Ган плати сметката и двамата помощници на съдията Ди се разделиха на улицата с новия си познат. Небето се бе прояснило, лекият полъх от реката галеше с приятна хладина зачервените им лица. Кеят се бе пооживил. Уличните продавачи подреждаха нощните си сергии под многоцветните фенери на брега. Закотвени една до друга, лодките задръстваха реката. Тъмната вода просветваше от пламъците на безбройните факли, бризът носеше миризмата на горящи дърва. Речните хора, обитателите на лодките, приготвяха вечерния си ориз.

— Да вземем носилка — каза Тао Ган. — Доста сме далеч от двореца на губернатора.

Цяо Тай не отвърна. Той наблюдаваше тълпата с напрегнато лице. Внезапно каза:

— Нямаш ли чувството, че някой ни дебне?

— Не — отвърна Тао Ган, като хвърли бърз поглед през рамо. — Но твоите подозрения често излизат основателни. Съдията ни нареди да му се явим за доклад в шест, остава ни близо един час. Хайде да се поразходим поотделно. Така по-лесно ще разберем дали не ни следят. Тъкмо ще проверя доколко си спомням града.

— Добре. Аз ще се отбия в странноприемницата да се преоблека и после ще мина през мюсюлманския квартал. Ще вървя на североизток и рано или късно трябва да изляза на голямата улица, която води на север, нали?

— Стига сам да не си търсиш неприятности. Видя ли кулата на водния часовник на главната улица? Прекрасно съоръжение. Времето се отмерва от редица месингови съдове с вода, разположени един над друг като стълба. Водата бавно се излива от най-горния в най-долния. Много хитро изобретение.

— И всичко това само за да ми каже колко е часът? — презрително изсумтя Цяо Тай. — Аз се водя по слънцето и по жаждата си. А нощем и в дъждовно време ми стига жаждата. Ще се видим в двореца.

Тай свърна зад ъгъла, прекоси моста над рова и влезе в града през вратата Куейдъ. Запробива си път през гъстата вечерна тълпа, от време на време хвърляйки поглед назад, но като че ли никой не се интересуваше от него. Мина покрай високата, лакирана в червено врата на храма на Петимата безсмъртни, сви в първата уличка наляво и скоро беше пред странноприемницата, носеща името на храма. Беше паянтова двуетажна постройка и от горния й етаж се виждаше минарето в мюсюлманския квартал, издигащо се високо във вечерното небе.