Роберт Хюлик - Убийство в Кантон

Момичето се появи иззад паравана, облечено в проста, поръбена с черен ширит маслиненозелена дреха с тънък черен пояс. Тя пристъпи бързо до него и припряно затърси с ръце във въздуха малката клетка.

— Внимавайте с моето златно звънче! — възкликна тя.

Тао Ган постави кратунката в ръцете й.

— Просто слушах прекрасния му глас — отвърна той. — Продавате ли тези насекоми?

— Да — отвърна тя, докато окачваше кратунката на мястото й. — Продавам ги или на пазара, или направо на клиенти. Този щурец е най-ценният от всички. Много рядко се попада на такъв, особено тук на Юг. Познавачите ги наричат „златно звънче“ — тя седна на пейката, положи изящните си ръце в скута и продължи: — В гърнетата на полицата държа бойните щурци. Жал ми е за тях, толкова ми е мъчно, като си помисля за стройните им крачка и красивите пипалца, които ще се изпочупят в битката. Но трябва да ги държа в запас, тъй като търсенето е голямо.

— Как ги ловите?

— Просто се разхождам напосоки покрай стените на градините и старите сгради. Разпознавам добрите щурци по песента им и за примамка използвам парченца краставица. Те са нежни създания и са много умни. Понякога ми се струва, че ме познават. Пускам ги на свобода тук в стаята и щом им кажа, веднага се прибират в кутийките си, всеки в своята.

— Никой ли не се грижи за вас?

— Не се нуждая от грижи. И сама се справям.

Тао Ган кимна, но след миг рязко вдигна глава. Стори му се, че стълбата изскърца.

— Нали казахте, че съседите ви се прибират късно?

— Да, така е — отвърна тя.

Той се вслуша внимателно. Освен песента на щурците не долови нищо друго. Навярно му се бе счуло.

— Добре ли се чувствате тук, сама през по-голямата част от деня и нощта? — с недоверие попита той.

— О, да. Впрочем можете да говорите на северния диалект. Владея го доста добре.

— Благодаря, предпочитам да упражнявам кантонския си. Нямате ли роднини в града?

— Имам. Но след злополуката с очите ми напуснах дома си. Името ми е Ланли и между впрочем аз все още си мисля, че вие имате военен чин.

— Да, така е. Аз съм нещо като чиновник, член на свитата на високопоставен държавен служител от столицата. Името ми е Тао. Достатъчно ли печелите, за да се прехранвате?

— Дори ми остава нещичко, за да слагам настрана. Нуждая се само от маслена питка сутрин и вечер, а на обед — от купичка юфка. Щурците не ми струват нищо, а се продават на добра цена. Вземете златното звънче например. Цял сребърник мога да получа за него. Въпреки че изобщо не смятам да го продавам — тя се усмихна и продължи: — Намерих го вчера. Невероятен късмет! Разхождах се покрай западната стена на кулата… чували ли сте за будисткия храм?

— Храмът на Цъфтящата пагода в западния квартал?

— Точно така… И изведнъж чувам гласчето му съвсем наблизо. Като че ли звучеше уплашено. Слагам парченце краставица долу до стената и го викам ей така — тя сви устни и издаде звук, който необикновено приличаше на свиренето на щурец. — После клякам и чакам. Най-после той дойде, чух го как хруска краставицата. Когато се нахрани до насита и бе напълно доволен, го захлупих с кратунката, която винаги нося в ръкава си — тя вдигна глава и прошепна: — Чуйте, сега отново пее прекрасно, нали?

— Наистина.

— Струва ми се, че вие също бихте могли да ги обикнете. След време. Гласът ви е ласкав, не може да сте груб човек. Какво направихте на двамата мъже, които ме нападнаха? Изглежда, много ги заболя.

— Как да ви кажа, аз не обичам да се бия, възрастен човек съм. Поне два пъти по-възрастен от вас. Но доста съм пътувал и съм се понаучил да се оправям. Надявам се и вие да сторите същото, Ланли, отсега нататък. Светът е пълен с лоши хора, които са готови да се възползват от момиче като вас.

— Наистина ли мислите така? Не, аз смятам, че хората всъщност не са лоши. Случва се да са зли и долни, но то е, защото са нещастни или самотни или не могат да се сдобият с онова, което желаят. Обзалагам се например, че онези двамата не са имали пари да си купят купичка ориз, камо ли жена. Те ме изплашиха, защото си помислих, че ще ме бият, но може би нямаше да го направят, защото разбраха, че съм сляпа и че не бих могла да ги издам.

— Следващия път, когато ги срещна — ядно отвърна Тао Ган, — ще предложа на всеки от тях по един сребърник като награда за любезните им намерения! — той изпразни чашата си и със задоволство в гласа добави: — При това отсега нататък пари ще им трябват доста, защото единият вече няма да може да си служи с дясната ръка, а другият ще трябва да прочисти окото си от негасената вар и вероятно ще остане едноок за цял живот.