Роберт Хюлик - Манастирът на призраците

Той стана, потупа съдията Ди по рамото и жизнерадостно добави:

— Ще доочистя тази бъркотия по-късно. Сега да слизаме: монасите скоро ще бъдат готови със закуската, а ние се нуждаем от подкрепление. Нощта бе уморителна и за двама ни.

Съдията се изправи веднага. Като забеляза, че Сюн Мин взема дебелата си наметка, учтиво предложи:

— Нека негова светлост ми позволи да нося дрехата му. Времето вече се оправи.

— Благодаря — отвърна даоистът, докато му подаваше наметката. — Планинските бури са особени: разразяват се изневиделица със страхотна ярост и утихват както са започнали. Но аз не се оплаквам, има ги само през есента, иначе съм много доволен от климата.

Съдията взе фенера. Когато двамата излязоха през шкафа, Сюн завъртя диска и каза:

— Няма да си правя труд да сменям тази ключалка, Ди. Едва ли някой друг би забелязал, че даоисткият символ не е разположен както трябва!

Слязоха мълчаливо по стълбата. На прага Сюн Мин се спря за миг, огледа големите каменни плочи, сивеещи в бледата светлина на утрото, и отбеляза със задоволство:

— Даже е успяло да изсъхне и няма вятър. Можем да минем през двора, за да стигнем до трапезарията.

Докато крачеха, съдията попита:

— А за какво използвате другата тайна стаичка? Зърнах отдушника й точно над склада. Но може би не трябваше да питам за това?

Сюн Мин се спря като закован.

— Какво говорите! — провикна се той. — Друга тайна стаичка? Не знам за такова нещо. Едновремешните строители са си разбирали от занаята, дума да няма. Ей, вас наистина ви бива, Ди! Покажете ми този отдушник.

Съдията го поведе към малкото дворче, вместено между източното крило и склада. Остави внимателно фенера и наметката, повдигна тежката напречна греда, която затваряше вратата, и учтиво направи път на спътника си. Когато той пристъпи в дворчето, съдията захлопна портата и намести гредата в гнездото й.

Учителят Сюн изненадано затропа по дебелите дъски. Съдията Ди спокойно повдигна фенера и отвори капака на малкото прозорче за наблюдение.

— Какво значи това? — извика даоистът.

— Това значи, че ще получите присъдата си тук и сега, Сюн Мин. Както любезно отбелязахте, аз не съм в състояние да ви изправя пред моя съд. Затова ви предавам в ръцете на по-висш съдия. Небето ще реши дали извършителят на пет жестоки убийства ще получи наказание или пък аз съм този, който ще трябва да загине. Шансовете ви да оцелеете са две към три, Сюн, докато вашите жертви нямаха никакъв шанс. Възможно е оръдието на правосъдието да не ви докосне. Възможно е също, ако ви нападне, да успеете да привлечете вниманието на единствения човек, който е в състояние да ви помогне.

Лицето на Сюн Мин стана пурпурно.

— Единственият човек? — изкрещя той, като се давеше от бяс. — Надут глупак, след по-малко от час дворът ще се напълни с десетки монаси, които веднага ще ме освободят.

— Вярно, така ще направят… ако сте още жив. Не забравяйте, че оръдието на правосъдието е там, до вас.

Сюн се обърна рязко. От тъмното се надигна ръмжене. Даоистът се вкопчи в железните пречки и попита с разтреперан глас:

— Какво е това, Ди?

— Скоро ще узнаете — отвърна съдията и затвори дървения капак.

В момента, когато прекрачваше прага на храма, ужасяващ рев процепи въздуха.

Съдията Ди отново изкачи стълбите до централната площадка. Тао Ган още го нямаше. Той се отправи по коридора към склада и отвори втория прозорец. От малкото дворче долитаха свирепо ръмжене и заглъхващи стенания, после се чу изпращяване, като от счупен сух клон. Съдията погледна с безпокойство към прозорците на източното крило, но всички капаци бяха плътно затворени. Той въздъхна дълбоко: небесният съдия бе произнесъл присъдата си.

Съдията постави дрехата на Сюн върху перваза на прозореца и си тръгна. След закуска щеше да напише доклада си: очевидно даоистът се е бил надвесил от прозореца, за да наблюдава мечката, загубил е равновесие и е паднал долу. Когато стигна до площадката, забързани стъпки известиха появата на Тао Ган. Целият сияещ, той извика:

— Негово превъзходителство няма нужда повече да търси Мо Модъ. Най-сетне го пипнах!

Той отведе съдията в един друг коридор. На пода в безсъзнание лежеше як мъжага, облечен в черно монашеско расо, със здраво свързани ръце и крака. Съдията разпозна навъсеното лице на втория монах, когото бе видял със стария му събрат при повторното си посещение в склада.