Роберт Хюлик: Ди Гунан

Слабостта му в нашите очи си остава намесата на свръхестественото. И все пак е само два пъти, при това относително приемлива, понеже се състои от явления, често описвани в западната парапсихологическа литература. А и тя не е решаваща за разкриването на престъплението, защото само потвърждава предишни умозаключения на детектива или го окуражава в усилията му да стигне до истината. В първия случай духът на един покойник се показва в близост до гроба му. И на Запад не са малко онези, които вярват, че душата на човек, умъртвен насилствено, се навърта около трупа и може по един или друг начин да изяви присъствието си. Втората намеса е едно съновидение на следователя в момент, когато изглежда най-обезсърчен. Сънят потвърждава подозренията му и му помага да установи връзката между известни преди това елементи. Епизодът, предаден в глава XI, ще предизвика, струва ми се, интереса на онези, които изучават психологията на сънищата.

В романа има и няколко зловещи описания на изтезания, наложени на обвиняеми по време на съдебни заседания. Читателят трябва да ги възприеме такива, каквито са. За сметка на това сцената на лобното поле в последната глава е по-кратка и по-суха, отколкото е обикновено в китайските романи.

Кратката интермедия, вмъкната в средата на романа, между XV и XVI глава, заслужава по-специално внимание: на пръв поглед тя няма нищо общо с разказа. Подобни интермедии са извънредно интересна характеристика на повечето по-кратки китайски романи. Те неизменно имат формата на театрална сцена: няколко актьори провеждат диалог, накъсан от песни в съответствие с древната традиция. Обикновено персонажите са означени най-общо: „младеж“, „достолепен мъж“ и т.н. На читателя е оставено да разпознае кои персонажи от романа представят. Задачата на интермедията е пряко да ни потопи в подсъзнанието на основните герои, освободено от различните забрани и изтласквания. С други думи, тези интермедии съответстват в някаква степен на психологическите портрети в нашата модерна литература. Китайските автори никога не се впускат в психологическа характеристика на героите си, а се задоволяват бегло да намекнат на читателя за скритите им помисли и вълнения чрез подобни интермедии или сънища. Този похват на „сън в съня“ или „пиеса в пиесата“ се използва понякога и от нашите класически автори, като един от най-прочутите примери е сцена 2 от II действие на „Хамлет“.

Въпреки че някои специфични характеристики са по-приглушени, „Ди Гунан“ си остава типично китайски роман. Освен че достоверно описва методите за разследване на престъпленията в древен Китай, проблемите пред следствието или подземния свят на престъпността, той вярно отразява действието на правосъдието, запознава читателя с основните разпоредби на наказателния кодекс, а и изобщо с живота на някогашните китайци. Разказаните три случая са всъщност разрез на обществената структура.

Главният герой, прозорливият детектив, е както във всички китайски романи окръжен магистрат. От незапомнени времена до установяването на Китайската република през 1911 г. този правителствен служител е изпълнявал едновременно функциите на съдия, съдебен заседател, обвинител и следовател.

Поставената под негова юрисдикция територия — окръгът, е най-малката единица в сложната китайска административна система. Обикновено се състои от по-голям укрепен град и полето на 80–90 километра околовръст. Окръжният магистрат представлява най-висшата гражданска власт в своя окръг; той управлява града и околността, съдилището, събирането на данъците, гражданските актове и поддържането на реда. Властта му обхваща всички аспекти от живота на хората в окръга. Отчита се само пред висшестоящите власти — ще рече префекта и губернатора на областта.

Тъкмо в ролята на съдия окръжният магистрат е имал възможност да разгърне следователския си талант. Затова в китайските криминални разкази и романи преследвачите на престъпниците неизменно са съдии. Героят на този роман, който се казва Ди, винаги е наричан Ди Гун — съдията Ди. На китайски криминална загадка е „ан“, тъй че заглавието „Ди Гунан“ означава буквално „Криминални загадки, разрешени от съдията Ди“. Това е обичайното заглавие на китайските романи от този род. Познати са „Бао Гунан“, „Бън Гунан“ и т.н.

Разлиствайки стари китайски книги, илюстрирани с гравюри, човек може да добие известна представа, как съдията Ди е прекарвал редките си часове на отдих. Гравюрата в началото показва библиотеката на висш чиновник от VII в. Вероятно и на съдията Ди му се е случвало да си почива така късно вечер, след като най-сетне е приключвал работата в съдилището. Удобно разположен във фотьойла, под който е постлана кожа от пантера, с домашна шапчица на главата, той изцяло е потънал в четивото си. На масата до него очакват други книги. Едва ли това е юридическа литература, а още по-малко — любовни романи. Съдията Ди е бил женен, имал е множество наложници, съответстващи на ранга му, и за жалост имаме всички основания да смятаме, че се е отнасял равнодушно към любовта. Не, най-вероятно книгите са съчинения на някой даоистки философ, като Джуандзъ, в които най-дълбоката мъдрост е изразена с хумористични притчи. Или може би са кратички истории, написани с много лекота, за сложни интриги, забърквани сред висши сановници в миналото. Изящно клонче корал радва погледа в покритата с пукнатини порцеланова ваза, ароматен дим се вие от кадилницата.